Бележки на Яна Боянова

В България уникално съжителстват най-новите с удивително вехти и ретроградни практики и технологии. Бегло мернах в тв кадър около поредната морска трагедия с потъването на кораб край Емине, че част от българските пристанищни власти мъдруват нещо пред някакъв екран, а пред тях на масата гордо лежат и други пособия за изчисляване: един пергел.  Преди ден-два пък една телевизия отново разказа как работят полицаите, надникна в ежедневието на човека на закона, който живее сред хиляди хартии и не си пази пишещата машина за спомен или реквизит за някой ретро-филм, а работи на нея, все още. Неотдавна пък дознателите показаха как си лепят с тиксо облегалките на столовете, защото се разпадат, а очевидно бюджет за нови няма. Така е, както знаете, и в болниците - някои апарати работят противно на всички физични, научни, амортизационни, времеви, медицински закони. Друг е въпросът... колко точно работят.  Една селска кметица преди време показа и своята пишеща машина и папките изписани лично от нея м

Кръв. На асфалта - в дъжд или слънчево време. Или точно по Коледа. Кръвта на някой, който току-що се е смял, пушил цигара, звънял по телефона, усмихнал се е на детето на задната седалка. Например твоята кръв. Секунди, в които не само воланът, но и животът се завърта главоломно и в буквалния смисъл на думата. Секунди, в които и за вярващите Господ няма. Секундите, в които не ти, а смъртта кара колата. Вчера показаха поредните брутални кадри от катастрофи в Шуменско. Пак убити, изхвърчали от колите, блъснали се в дърво. А оцелелите от предишните катастрофи сигурно гледат тези кадри по телевизията от инвалидните си колички или от болничните легла. Неоцелелите ги гледат някъде отгоре, където небесните шосета са безкрайни, а ограничения за скоростта няма. Представи си. Ужаса да умреш разкъсан на асфалта заради собственото си или чуждо безумие да се мислиш за непобедим, страхотен, ненадминат, неуязвим, много печен шофьор. Или да умираш бавно. Да не идва линейка. Или до теб да умират любимите

Това ми е любимият надпис. Украсява от баничарници до бутици. Достолепно и без да му пука. Че трябва да е магазинЪТ, а не магазинА. Същото е като "апартаментА се дава под наем" или "паркингА се плаща до 5-то число на месеца". Може да е много досадно, но такива са правилата за писане. И като не си научил основни положения, би трябвало да се броиш донякъде неграмотен. Това с пълния и краткия член е обществено бедствие. На всички нива - администрация, медии, магазини. Но нежно и по-тихо тлее още по-голямата неграмотност - на знаещите английски, които превеждат филми за мрежата. Торентите са пълни с изумителни субтитри, където да напишеш "бОтилка", "ноща" и "Утчайващо" е абсолютно нормално.  Понеже и голяма част от публиката вече не прави разлика между правилно и неправилно. Какво значение има дали пише "иСпепелявам" или "изпепелявам", щом като се вижда за какво иде реч? Но тъй като това е част от по-голямата тема за

Пътят към Земен преди седмица. Когато истерията около евродоклада, черновите, версиите бележеше малък пик преди големите пикове. В това село, където живеят семейство щъркели, насред обедния пек по нищо не личеше, че на държавата "ще й бият дузпата" от бялата точка в Брюксел. Може би тук не знаят какво е "импийчмънт". Входът на вече изоставен и умълчан, бивш клуб или дискотека. По улиците няма почти никой. В малко заведение хапваме нормален обяд - двама души за 7 лв. Тишина и две прегладнели кучета. Само камиони сноват насам-натам и мътят уличния прахоляк като прахоляка, който се носи над държавата с прекалено многото лошотии, катастрофични новини, опозиционни пушилки. Дали тук им пука имал ли е Пламен Юруков досие или не? В Земен си реставрират камбанарията на прочутия манастир, чиято църква е като Боянската, но няма късмета да е "защипана" за яката на София. Правят и жилищна част към манастира, за да живне мястото и да бъде подходящо и за преспиване. Кол

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени...  Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик. Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи,

"Ех, защо не е всеки ден 24-ти май". Така като децата, които някога обичахме първи юни, защото ни носеше особени придобивки, вероятно въздишат творците от всички цветове и поколения. Защото седмица преди датата, а особено в навечерието и около нея, вниманието към тях придобива истерични размери. Канят ги без пари на опера, дават им ордени, гощават ги с коктейли. Какво ли не се прави, тъй че родният творец да стане забележим, уникален, самобитен, заслужил, макар и за седмица на българското небе. Не че някога ще се класира в новините преди ритуалното разчленяване на тяло, изчезването на футболен бос или имунитета на Румен Петков, но... "В началото бе Брюксел". Понеже всичко вече започва от Брюксел. Там най-сетне, след като година и половина в парка Мини-Европа до погрешно изписаното име на България стоеше грозен бутон, който "отпушва" българския химн, бе поставен макет, разпознаваем за страната ни - Рилският манастир. После "Съхрани българското" из

Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни.  Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме.  Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си

Един протест, оше ненабрал сила, стои между останалите за мнозина вероятно като екзотичен. Между звънците на кравите на жълтите павета и кресливите опозиционери, петицията на студента по европеистика Алекси Дамянов срещу найлоновите торбички вероятно няма да спечели толкова пространство в ефира.  Но за разлика от ситуативната игра на шумно митингуващите опозиционери, има малко по-дългосрочен замисъл - да направи торбичките по дърветата и в краката ни по-малко. Да накара повече хора да откажат средващата, n-та на брой торбичка, която ни подават БЕЗПЛАТНО и за най-бизобидната купувана дреболия.  Може да ви е смешно говоренето за платнените торби и мрежите на баба ви, но по онова време, когато моята ходеше на пазар с такива, найлонът не беше част от градския пейзаж. Пластмасата също. Киселото мляко се продаваше в симпатични бурканчета, бозата и тя. Увиваха сиренето и кренвиршите в хартия. Вярно, нямаше безброй магазини, нямаше рекламни торбички "MANGO", "Ninka" и пр.,

Помните ли... ако сте поне над 25 годишни, как събирахме в кашончета помощи за децата на братска Африка? Няма да забравя. Всеки трябваше да приготви дълготрайни храни, които да стигнат до гладуващите деца. Май бяха от Етиопия. Помня, че дадох буркан с лютеница, пакет с бисквити, шипков мармалад. Не знам как детският ми ум е разбрал това хранително послание, тази подадена отдалече милостиня от анонимни детски ръце. Но натрапчиво си спомням тези моменти, защото за втора поредна година в групата в детската градина раздават на всяко дете кашонче с благотворително събрани някъде в Германия играчки и лакомства, които да зарадват нашите деца. В кашончето има задължително: плюшена играчка, сладкиши, някаква занимателна игра. Унисекс - става и за момче, и за момиче.  Макар че миналата година ни се падна и яркочервен женски колан, обсипан с блещукащи камъчета, който не послужи на никого и... детска паста за зъби. Но нещата са грижливо подредени - моливчета, две тетрадки, скицник, желирани бонбон

Многото лица и роли на кофите продължават да ме изумяват. След поредицата " Ценни кофи за боклук ", ето я и следващата находка. Привечер. "Опълченска" на голямото кръстовище със "Сливница". По средата на пътя, точно на светофара, стои кофа. Прикрива дупка. Огромна дупка. Отдалече кофата сигнализира за опасност. Добър като размери декор. Досега съм виждала: гума от кола, пръчки и клони, кашони - в ролята на известител за подмолностите на централни пътни отсечки в София. Освен всичко останало, кофата е удобна за онези шофьори, които си хвърлят през прозореца кутиите от цигари и други "дреболии". Хем избягваш дупката, хем кофата ти е под ръка. Днес е голям ден за пътищата/виж предишната публикация/. Евроначало на годината отвсякъде... Surreal, but nice!, както бе казал филмовият герой на Хю Грант от "Нотинг Хил ".

Излезе интересно национално изследване на социолозите от "Скала" за нивата и разбирането за дискриминация у нас към септември тази година, с регионална извадка за Хасково и Кърджали. Което дава повод на утрешните вестници да излязат със заглавия като " Дискриминацията у нас - по-силна, отколкото в САШ през 60-те ". Не е изненада, че 68% твърдят, че най-често срещаната дискриминация е на етническа основа. На второ място излиза признакът "възраст", а на трето - различните увреждания. По-любопитно и поучително е зачитането в детайлите. Например, че 40 % не могат да преценят дали им се е случвало да бъдат жертва на дискриминация, т.е. хората не знаят кое е дискриминация. Близо една трета от българите срещат затруднения да си общуват с човек от друг етнос. Едва една трета са съгласни, че децата с увреждания трябва да ходят в едно и също училище с "нормалните", а над 80% биха работили в една стая с човек с увреждания, но почти 50% биха се държали сниз

Българската православна църква имала позиция за донорството. Замислих се откога не съм срещала позиция на църквата по други важни въпроси - катастрофите, наркоманиите, хората с увреждания, благотворителността... Особено шумна в това отношение е... Варненската митрополия . Тя се изказва за секти, вероучението в училище, рекламата на Биг Брадър, агресията в училище, абортите. Имаше заклеймен от нейна страна гей-парад. Никога не съм търсила сайта на БПЦ. Реших да проверя има ли църквата "позиция по...". И попадайки на страницата, се притесних . Прилича на евтин и грозен търговски сайт . Поправете ме, ако греша. Страницата започва на английски и под иконата на св. Иван Рилски пише: the life of st. John of Rila. Избирам български и чета: "Най-после Православната библия и на български в И нтернет! Благодарим на Интерклип ООД". Моля ви, посетете този сайт, той не носи нито грам от енергията на православието, духовността, смирението пред изкушенията на света, например рекл

Въпреки насмешката, с която минавам мимоходом покрай всякакви НАЙ-класации, трябва да отбележа поредната глупост: най-влиятелното дете на света . То е само на една годинка, но вече е спечелило вниманието на редактори и журналисти, тъй щото написаните за него материали са... 2 хиляди. Браво! Очевидно има търсене на подобни статии. Очевидно днешните свръхзадоволени общества изключително много обичат не само да знаят какво става в спалните на известните люде, но и да следят всяка крачка на децата им. На Бекъм техните май поотраснаха. Принцовете във Великобритания - също. Сега по-интересни са онези, които дори не могат да говорят, а преди специална фотосесия биват застраховани за милиони. Не бих искала нито да съм на мястото на "най-влиятелното дете на света", нито на мястото на онези, които пишат за него. Светът започва да прилича на " Шоуто на Труман ".

Грънчаров рече да разкажа малко за наградата "Димитър Пешев" . Може пък да ви стане интересно, знам ли:) Изработена е от скулптора Васко Василев. Символизира скъсан лист хартия, чиито "крила" са съединени с безопасна игла, т.е. пукнатините помежду ни. Дават я в края на календарната година в категории радио, ТВ, преса - "за етническа и верска толерантност в медиите", "за принос към преодоляване на стереотипите в обществото". Идеята е да се поощри цивилизованото отношение към етническия и верския друг - наш съсед, колега, непознат, тъй щото медиите ни да не звучат примитивно. Миналата година резултатите от изследване за враждебната реч в медиите не бяха никак добри. Било в заглавия, било в самите поднасяни истории се крие тенденциозното желание да уязвиш, обидиш, поставиш различния някак по-долу, да го представиш пред публиката така, че и той самият да не може да се познае. Има няколко важни и печални извода около тази награда: 1. Българските меди

"Цивилизацията ми дойде в повече", каза днес по радиото, на запис, човек от Маджарово, захванал се с някакъв местен бизнес, по някакви далечни европроекти. Питаха го с учудване защо е там, с подтекста не му ли липсва "големият град"... Звучи толкова нормално да правиш онова, което искаш там, където искаш - независимо дали е на края на цивилизацията или насред нейните бушуващи градски лудости. Рядко се сещаме за уюта да си в мир с обкръжаващата среда. Дали в обезлюдяващо се село, където се вписваш с всички малки и големи условности, неудобства, познанства до болка. Или по анонимните тротоари на "по-голямото село", където ако припаднеш и чаша вода няма кой да ти подаде, но пък си в центъра на събитията и на главоболията:) Въпрос на усещане. Или на "разстояние" - колко надалеч можеш да погледнеш, без да се натъкнеш на човешки силуети, когато си "извън цивилизацията" и колко ти е нужна близостта им, на силуетите, хората, въпросите, напрежен

Към добрите новини: на 24 ноември в Брунате (Италия) ще грейне паметник на Пенчо Славейков от бронз. Автор - авторът на един от най-оплюваните и противоречиви паметници /този в градинката на НДК/- проф. Валентин Старчев. Министерството на културата финансирало изцяло проекта. В прессъобщението пише, че "при създаването на паметника проф. Старчев е ползвал богат снимков материал на Националния литературен музей." И пресъздал образа на поета в момент на творчески размисъл. Тук изникват питанки - дали нашите герои като паметници по чужди земи /в Италия вече имаме и Петко Войвода/ са толкова ценни и популярни, колкото биха били повече днешни паметници по нашите земи? Защото тук ги обезглавяват, опикават, драскат или куп паметници просто се саморазрушават. Дали чак когато имаме малко по-грижовно отношение към тукашните паметници, няма да е по-честно да рекламираме духовните си символи и навън? Дали държавата не залита повече по престижните лъскави културни събития и коктейли, орг

Българите се делят на две групи - велики българи и нещастни българи. И това е трайно положение. През 2005-та година от едно проучване излезе, че "стресът на прехода поставя българите сред най-нещастните в света" . Година по-рано картината беше същата . Според версия от началото на тази година бяхме и най-нещастните в ЕС , макар и току-що пристъпили прага. Тогава "Дневник" написа: "Нещастни, по-нещастни, българи". Съвсем наскоро французи отчетоха , че румънците и българите сме най-нещастните в света. А сега друг източник - холандски, пак ни поставя на дъното на таблицата на оплаквачите, мрънкачите, песимистите, казват по новините. Работата се откроява сред основните душмани на българина и причина за неговото нещастие. И така, нещастието е карма, ежедневие, даже мисия. Склонността да си изговорим първо лошото - дълг. Усмивката - лукс, а не навик. Така излиза. Припомням нескромно онова, което писах за намусеното човече като национален символ . Какво може да

Това е надпис над мивките в тоалетната на софийско заведение. Не знам откъде идва водата...

Жив е той, жив е копнежът... по равния старт. Изумително, но го има все още - въпреки демокрацията, приватизацията, глобализацията. На родителската среща една твърда агитка от родители поддържаше тезата да се купят 32 еднакви несесера за децата, за да няма разплакани, сърдити, начумерени. И моливите, и острилките, и гланцовите блокчета. Всичко да е... еднакво. Като едно време. Когато имаше един вид тетрадки с тесни и широки редове и само един вид ароматизирани гумички. Помня как родители или роднини на някои съученици се връщаха от "чужбина" /едно далечно и приказно понятие/ и им носеха шарени и много различни несесери или кутии за моливи от тези на повечето деца, купени от книжарницата в училището. Помня колко невероятни ми изглеждаха. Но никога, даже преди 89-та и даже на 10 години, не съм правила детски трагедии от това, че другите имат нещо различно. Никога не са ми обяснявали, че трябва да бъда "като другите" и че всичко трябва да е "еднакво, за да не се с

Между кафе-машините в една голяма сграда с много служители има конкуренция. Вероятно това е по-важно от описанието на топлите напитки. И цветът на чашките, и вкусът на кафето са от значение:) И така, върху няколко етикета на една нова машина в работата изгряха надписите: инстантно кафе, инстантно кафе с мляко и още някакъв вариант на "инстантно кафе". Върху малка бяла бележчица отдолу "помагат" трите магически букви: НЕС. Дори не са се сетили да напишат "разтворимо". На мен малко ми е трудно да произнеса гладко думата "инстантно", а си представям и диалога по средата на работния ден. -Да ти взема ли нещо от машината? -Кафе. -Какво? Дълго, с мляко...? -Не, инстантно. ПЪЛНО БЕЗУМИЕ. Звучи грозно и неестествено. Както са пълно безумие "позитивната конвергенция" и "социал-либералния вектор", които се развяват из медиите. Войната с чуждиците е обречена. Ясно е, че езикът е податлив на всякакви космополитни влияния и професионален ж