Графство портокал

Един човек вярва в звъна на старите камбани, цветните каручки, гальовните котки, момите и момците, мълчаната вода. Той не смята, че да рисуваш етно е немодерно. В картините му е разпиляна музика. Другоселците пътуват нанякъде, а мегданът - кръгъл като пита хляб и като слънце, върти целия кръг на живота - с малките човешки фигурки, прелитащи шеметно през битието. Казах му, че образите му напомнят за разказите на Йовков - топли, шарени, откриващи нежността и отвъд грубите домашни дрехи и материални знаци на делника. А той отговори, че те идват от приказките, от дворовете на детството и от настоящи дворове. Просто хората там, потопени в бита си, не ги виждат по този слънчев начин.

В картините му няма ясни сезони, нито отчетлива граница между деня и нощта. Но има много петлета и много червени ябълки. Част от колорита на този свят е повлиян от обучението му в Испания. Където "не се притесняват да използват цветовете, дори да прекаляват с тях". Ако се чудите къде е графство Портокал - вече е измислено. А "едностишието" може да бъде свиреща на кавал мома. Рибата преминава като чудо през небето за по-наблюдателните. "Дълго време рисувах затворени врати. Сега знам - те се отвориха". 

Така са и нарисувани - леко килнати настрани като уличните фенери, като къщите и хората. Във вълшебните цветове на детството, неизтрити от сериозното време. Той не рисува музейни образи и вярва в това. Обича да рови по стари тавани и да гледа покривите. Защото там винаги се крият забравени и неразгадани докрай неща. Той се казва Вили Николов и в галерия "ТЕА" е подредил тайнството "Моми и звънци". Като застлана черга.