Бележки на Яна Боянова

След като преди време се произнесоха по казусите "Шифърът на Леонардо" и "Хари Потър" и заклеймиха Мадона като развращаваща нравите и носеща нещастия на българите /като трагедията с кораба "Илинден", сега нашенските свещеници се вдигнаха на площадно шествие, за да искат вероучение в училище. За пореден път. И то не какво да е -"православие", а където искали... "ислям". Колко демократично. Напоследък иначе анемичният глас на родната църква заяква, след като дядовците с брадите успяха да убедят чичовците в парламента, че в Семейния кодекс не бива да се правят чак революционни поправки, каквито обществото очакваше от години. Така съжителството без брак остана зад борда на законодателните промени във вида, в който бяха замислени. Църквата обаче, останала зад борда на общественото доверие като институция, годна да прави нещо за човека, освен да продава свещи и да разпръсва блоговонен тамян на големите празници, продължава да упорства по въп

Някои си представят България така. Като контрапункт на лошите новини, разбитите улици, чалгата и бедността. Ярките цветове заличават донякъде преобладаващото сиво, забравяте за стотиците грозни скелети от бившите соцзаводи, които оформят крайпътния ни пейзаж. За десетките телефонни измамници, които разоряват наивни до глупост пенсионери. Не се сещате, че няма място за детето ви в детската градина, а в един от хипер маркетите продават кайма за 19 ст. /от какво ли е направена?/ Като гледам тези квартални графити, не ми хрумва, че това е страната на най-"печените" шофьори и ежедневна касапница по пътищата, страната на хората с прякори в новините. Тези графити ми напомнят рисунките на асфалт, но в далеч по-хубав взрив от цветове. И не носят обичайната доза гняв и протест, не са ъгловато грозни като анимация в Cartoon Network. Вероятно малцина ги забелязват. Въпреки бонбонените цветове. Или пък не съм права. Може на много хора да им е писнало от панелната гама и това да е пово

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус. Не бях пила боза отдавна. И новоопитаната ще ме откаже съвсем. Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка. Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. Бозата вече не е единствена, не са единици и желаещите да печелят от нейния ужасен изкуствен вкус, постигнат с подсладител и какво ли още не. Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започнаха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и

В един от любимите ми филми - "Дим" един от героите всяка сутрин по едно и също време снима улицата пред магазинчето си, месеци и години наред. Запечатва лица, сезони, цветове и състояния. В една от папките си открих, че през изминалата зима съм натрупала немалко снимки на същия принцип - на улицата пред блока и на града отдалеч, снимани от балкона. И в особено актуалните жеги споделям този зимен поглед към града и небесата. Тези делнични гледки понякога умилостивяват чувството, че живея в грозен град, в който сивото е доминиращиятт цвят. Понякога улицата долу, с паветата и старите кооперации, с гукането на гугутките и вечерното жужене на щурците ми напомня за най-ранното детство и за квартала, в който го прекарах. Щом щурците са тук, значи мястото все още става за живеене:)) А и снегът маскира с белотата си грозните незавършени строежи наоколо...

В едно горещо пладне преди две три седмици се возя в автобус 310. Това, да поясня за хората, които отдавна се движат само с коли, е автобус-реликва от ученическите ми години, май оттогава не е сменян. Сивото и миризливото вътре е най-малкият проблем. "Хармониката" по средата прилича на дрипаво покривало на онези стари файтони с пътуващи артисти, които са се движили в дивия запад. Седалките са твърди и меко казано ужасни. Така или иначе обаче цялата ни държава е втора употреба. Осигуряваме втори живот на отдавна забравените и изхвърлени от богатия свят вещи. Но не тези битови благини ще обсъждам тук. Над вратата имаше надпис, който привлече вниманието ми. Опреснявайки немския си от гимназията се зачетох: "В делнични дни след 19 часа моля ползвайте за слизане вратата при шофьора. В събота правете това след 15 часа, а в неделя през целия ден." Ето тук вече цивилизационните разлики лъсват с всичка сила. В един малък информативен и безобиден надпис. Това си го представе