История и fast food

Напоследък у нас се наблюдават маниакални гърчове на безродността.

С началото на военните действия в Украйна изведнъж се оказа, че повече българи държат в чекмеджетата си украинския флаг, отколкото българския.

Вкупом мнозина изпаднаха в примитивна, наречена от някои историци направо пещерна русофобия. Започна дива надпревара в правоверен евроатлантизъм и денонощно наддаване с коя от коя по-безумни идеи. За бойкотиране на националния празник, за спиране на руските медии, за отнемане на „Доктор хонорис кауза“ на руския президент (това последното вероятно много го е засегнало).

Въобще в последната седмица в България удивителен брой хора се държат така, сякаш пъпът им е бил хвърлен някъде по „Пенсилвания авеню“. Не че не сме усещали през последните години този повей, и то все по-настоятелно, но сега той доби мащабите на ураган, който иска да помете всяка следа от руското присъствие в българските ум и памет.

С неконтролируем бяс и с някаква направо спиритическо опиянение се сипят хули и ругатни към Русия в опит да се отреже, ако може изначално, всякаква връзка с тази цивилизация – духовна, писмовна, историческа, да се занули нейното място в световната и балканската история, да се унижат нейните герои.

В този парад на омразата и антирусизма участват от университетски професори, през НПО гурута, до най-обикновени пристрастени Фейсбук хайдуци. Всички те се опитват да ни натрапят „прозренията си“ за злата Русия и нейния побъркан лидер, от които нищо добро не сме видели, а само дезинформация и пропаганда, и да ни хвърлят в задушаващата прегръдка на нейния антипод и наш насъщен покровител – всемогъщия Запад.

Развихрилата се клавиатурна русофобия е нещо като белег за цивилизованост, за принадлежност към клуба на „отговорните“. Същите тези, които отговорно се ваксинираха и обявяваха останалите за диваци, сега са се подредили в шпалира на верноподаничеството към евроатлантическия култ.  

Тази русофобия е нелепа, идиотска, псевдоинтелектуална и по съществото си (макар практикуващите я едва ли осъзнават това) българофобска. Защото зачертава и посяга на събития и маркери, които са неизличими, разчленява общия ни код – православен и езиков, който, колкото и да не им се иска на деятелите на евроатлантическия комсомол, присъства дълбоко в нас. Атакувайки го, те атакуват нашата собствена идентичност.

Ние идваме от изток и няма как да бъдем част от запада, колкото и да се напъваме, пълзим, подлагаме и самобичуваме, колкото и да продаваме миналото си, настоящето си и бъднините си. Не можеш да избягаш от  историята си, както наметнеш европелерината и, за по-сигурно, наденеш и глобалисткия скафандър.

Тази ценностна преориентация бе постигната бавно, подмолно и полека. Години наред по познатата схема на мекото влияние през фондации, програми и всякакви „граждански“ структури, фондове и формати бяха инфилтрирани „евроатлантическите ценности“. На хранилка бяха сложени десетки, стотици активисти, общественици, журналисти, университетски преподаватели, всякакви деятели, чийто глас се чува в публичното пространство. И тъй като подобни нагласи се преобръщат бавно, се работеше настоятелно и търпеливо, капка по капка.  

За да стигнем и ние до „чистилището“ да „клатим“ паметници, визуализиращи непоклатимото – някои исторически факти, които не е толкова лесно да се заменят като флагчетата на профилните снимки в социалните мрежи според контекста на геополитическата ситуация.

Омазването на паметници е съвременно варварство от най-висша степен. Омазването на Фейсбук стените със словоблудства, „повалящи“ Русия в прахоляка, е не само нелицеприятно, то е просто дебилно.

Чудели се някои представители на родния евроатлантически красив „елит“ защо Владимир Путин бил направил „екскурзия“ в историята в почти едночасовото си обръщение дни преди руските сили да влязат в Украйна. А аз не се учудвам, че се чудят.

Защото липсата на усещане за историчност, превръщането на историята в нещо незначително е част от матрицата на новия световен вандализъм, налаган от САЩ и техните помощници - европейските плужеци в Брюксел и първите им братовчеди в Лондон. Идеята е всичко да стане аморфно, подвластно единствено на новите стереотипи, да се спускат някакви планетарни и общовалидни истини, които да се прилагат като щампа, без оглед на националните особености. В апогея на глобалистката вакханалия това кои сте и откъде идвате няма никакво значение.

Незачитането на историческа култура е част от философията на силовите центрове, в които се кроят разгроми на цели региони и държави, в които се разчертават конфликти и се диплят стратегии за отваряне на нови и нови разломи. За тези силоваци и дилъри на демокрация историческите рани се затварят с пари, а там, където не може, с малко повече оръжие.

Неслучайно блестящите им последователи у нас в лицето на харвардския мениджмънт прекрачиха червената линия на казуса с Македония. Те са част от тази секта на безродници, които нямат грам чувствителност, познания и интуиция за своите корени. Те с лекота жертваха историята, изхвърлиха а от реещия се балон на българската политика за Македония с някаква смесица между инфантилизъм, коварство и лицемерие, маскирани като прагматичност.

Защо му било на Путин да обяснява и да се връща век назад? Та нали днешният свят работи на друг принцип – няма нищо друго, освен днес и нищо по-дълготрайно от fast food. Динамиката на събитията, забързването на живеенето, денонощното клокочене на информационните въртопи ни впримчва единствено в днес, скъсява хоризонта ни за утре и прави спомена за вчера почти илюзия. А ако случайно сработват някакви рефлекси за минало, послушните медии и обществото на факт чекърите ще направят всичко възможно да ви убедят, че сте се объркали.

А и какво значение има какво им е обяснил Путин всъщност? Те не могат да го разберат. Те не могат да разберат това чувство за историчност, за съдбовност, за историческа справедливост, колкото и условно да звучи. Затова не разбират и Китай – тази „империя на вечността“. Няма как да очакваме от ръководителите на нация, сглобена от чужди идентичности, с краткотрайна собствена история, да разберат онези, чиято история е по-дълбока и от дълбоката държава. Затова пък можем да очакваме от тях пълно разгръщане на техните комплекси на световната сцена.

Така погледнат, поамериканченият свят е превърнат в огромен лунапарк, в който историята наистина изглежда скучна, паметниците – ненужни, а битието ни – тъжно обедняло откъм символи, които ни отличават като нация, род и народ. Дневният ред е тесен за подобни лигавщини.

И всичките заложени програми за формиране на ново колективно съзнание, на „модерно“ мислене и отричане на миналото успяха в бившите социалистически страни. Днес берем горчивите плодове на това дългогодишно подкопаване на българското, всичко е европейско и евроатлантическо. Всичко е fast food, истина за бърза консумация.

Бедните смятащи се за убедени евроатлантици! В стремежа си да се разграничат и оттласнат от индоктринацията на комунизма, се превръщат в новите последователи на единствено верния тон на вожда и партията човечета, в новата правилно ориентирана маса, развяваща знамената на своя праволинеен боен дух.  

Затова и безродниците ще се множат, ще припознават чужди клишета като свои, ще демонизират ближния, който не се присъединява към този фалшив хор. Докато няма сериозен вал на съпротива срещу евроатлантическия кич, махалото ще продължи своя ход в посока обезличаване и обезбългаряване.