За три дни минах през Петрич, Струмяни, Благоевград и Дупница. И малката ми южна обиколка породи противоречиви чувства/точно като при лирическите герои/.
Петрич донякъде е град от моето детство. С ниските сгради в центъра, старите дограми и скърцащи подове на магазинчетата, пешеходната част с пейките и кестените, под които седят дядовци с бастуни. Какво мислите заварих седем години, след като не съм ходила там? Бетон. Много бетон. Коли. Много коли. Липсващи дървета. Изобилен кич. Базари и нови офиси в центъра, нелогично изместили, "изблъскали" на втория ред предишните сгради.
Няма го старото кино. Няма ги и старците, защото няма пейки, на които да седнат. Кметът на Петрич кара пореден мандат. Очевидно на хората им харесва новия "стил" на града. Или поне на някои. Но от чара на малките мащаби, ъгловите кафенета, пресичащите се под остър ъгъл улички, не е останало нищо...
В Дупница поне центърът - съчетание от грандоманските знакови сгради на миналото - община, читалище, хотел - и старите фасади от началото на миналия век, се е позапазил от архитектурната стихия на новите капитали. И като седнеш в първите дни на февруари да изпиеш кафе навън, отгоре не те "притискат" бетонните силуети. Има въздух. Има пространство - като ходиш, да не ти се струва че вървиш в тунел от безразборни архитектурни нелепици.
Благоевград прилича на самоуверен човек, скръстил крака в убедителната поза: всичко ми е наред, знам какво правя, пазя си непокътнато и старото наследство като суперовехтелия и дори страшен хотел "Ален Мак" и си харесвам новите лъскави придобивки - банки, магазини, частни хотели. Някак стои по-логично в новото време. Прозорците на "Ален мак" може да са счупени и запушени с линолеум, кафе-сладкарницата му да е идеален декор за някои ретро-филм, дограмите на театъра може и да навяват мисли за идеологически правилните посоки в творчеството... но поне центърът на този град е умерено променен. Не е сравнил със земята градската баня, чийто надпис "Хигиенна баня" е уникално недомислен и будещ усмивка.
Вятърът може да близне изпочупените фонтани, но и новите тенти на големите кафенета. Белите каменни блокове на фасадите може и да напомнят за манифестации и подобни масовки, но имаш МЯСТО. Част от пространството, която не е враждебна. И си мисля колко ни се губи тази връзка... човекът и средата колко по-независими стават един от друг, колко свикваме с новите визуални абсурди в големите градове и колко рядко вече успявам да харесам една улица, няколко фасади заедно, някоя градинка, някоя градска извивка, неподдала пред днешното архитектурно затъпяване.
Коментари
Публикуване на коментар