Когато неотдавна обявиха Мадарския конник за глобален символ на България, след месеци гласуване в мрежата, с талони и т.н., езическото у мен потрепна. Зарадвах се заради това, че не надделяха гасторономическите ни известности като киселото мляко, шопската салата, шарения боб и други пъстри манджи. Зарадвах се, че не е и Рилският манастир. Не знам защо, винаги са ме дразнели подобни масови "символи" - Айфеловата кула, Биг Бен, Статуята на свободата или Христос в Рио де Жанейро. Нашият Рилски манастир е нещо подобно. Да не говорим за розата, която се върти на толкова туристически борси като знак на страната ни. Зарадвах се и защото сме неопределен, неподреден, загадъчен народ, точно като в езическите времена. Носим си много от онова време.
После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че "мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни кампании като "Българските символи" си строим утопии, затваряме се в идеализирани представи.
Разминаването на чуждоземната представа на хората от други страни, които по една или друга причина живеят тук, с нашата, е много любопитно. "Обръщането на камерата обратно" трябва да ни увеличи като лупа въпроса "в каква държава живеем". В която секси момичетата, уличните кучета, черноморските строежи и фразата "ей сега" управляват времето и пространството или в "картичката", в която си украсяваме детайлите и подсилваме цветовете, като се взираме в застиналите останки от бурната си и дълга история като Царевец и Боянската църква. И дали изборът на Мадарския конник не е бягство от едната в другата държава? От тази на препълнените кофи в центъра на София към онази от учебниците и картините, където някакви хора налудно/от днешна гледна точка/ се жертват в името на онези след тях. Ако е така, въпросът "в каква държава живеем" застава на вратата, или на ГКПП Калотина с още по-страшна сила.
Мъгливото утро в Родопите и мириса на печени чушки през есента са двете неща, за които аз, ако съм чужденец, сигурно щях да гласувам. Извеждащи от шаблона на паметта, когато не носиш товара й. Търсещи ирационалното невидимо да харесаш нещо, когат овиждаш само днешния ден. Може би щях да подкрепя и каручката. Отново като ирационален образ редом до супер-джиповете и безжичния интернет. Но пък на чужденците сигурно тъкмо това им е интересно. Объркването на времената. Разпадащите се култури на миналото върху плоския екран на лаптопа. Съжителството на толкова история с "героите" на днешния ден, които изобщо не се интересуват от нея.
снимка: моя
После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че "мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни кампании като "Българските символи" си строим утопии, затваряме се в идеализирани представи.
Разминаването на чуждоземната представа на хората от други страни, които по една или друга причина живеят тук, с нашата, е много любопитно. "Обръщането на камерата обратно" трябва да ни увеличи като лупа въпроса "в каква държава живеем". В която секси момичетата, уличните кучета, черноморските строежи и фразата "ей сега" управляват времето и пространството или в "картичката", в която си украсяваме детайлите и подсилваме цветовете, като се взираме в застиналите останки от бурната си и дълга история като Царевец и Боянската църква. И дали изборът на Мадарския конник не е бягство от едната в другата държава? От тази на препълнените кофи в центъра на София към онази от учебниците и картините, където някакви хора налудно/от днешна гледна точка/ се жертват в името на онези след тях. Ако е така, въпросът "в каква държава живеем" застава на вратата, или на ГКПП Калотина с още по-страшна сила.
Мъгливото утро в Родопите и мириса на печени чушки през есента са двете неща, за които аз, ако съм чужденец, сигурно щях да гласувам. Извеждащи от шаблона на паметта, когато не носиш товара й. Търсещи ирационалното невидимо да харесаш нещо, когат овиждаш само днешния ден. Може би щях да подкрепя и каручката. Отново като ирационален образ редом до супер-джиповете и безжичния интернет. Но пък на чужденците сигурно тъкмо това им е интересно. Объркването на времената. Разпадащите се култури на миналото върху плоския екран на лаптопа. Съжителството на толкова история с "героите" на днешния ден, които изобщо не се интересуват от нея.
снимка: моя
Коментари
Публикуване на коментар