13 февруари, 2009

музей на тракийското изкуство

Докато отрудените и затънали в немотия български археолози се чудят откъде да намерят пари за следващите си разкопки и на целия този хал "най-успешният" археолог се скара с половината гилдия на тема "рушат ли се Татул и Перперикон", японците тихомълком довършиха копието на Александровската гробница край Хасково. Те поработиха там далече от прожекторите, далече от журналистите и заедно с известни български реставратори създадоха репликата на паметника, който от доста време беше затворен за посещения заради куп проблеми.
Японците са дали за този 3-годишен проект 3,5 млн. долара. Тази година предстои да бъде завършена изолацията на оргиналната тракийска гробница, пише "Стандарт". Предстои възстановяване на уникалните стенописи.
Съвсем неотдавна японското посолство дари поредната сума за българската култура на един пловдивски музей. Да си смени морално и физически остарелите витрини с нови, по-атрактивни и по-сигурни срещу нежелани посегателства. Културата на даряването е същностна за японското дипломатическо присъствие тук от години.

Става ми мъчно. Като се замисля, че японците ни познават от Котоошу, киселото мляко, операта и отскоро: златните съкровища от последнитие години. А дават толкова солидни средства за една далечна култура, която на всичкото отгоре си няма достатъчно покровители и радетели тук, в страната.
Ако беше другояче, щяха ли иманярите да разровят де що има археологически обекти? Щяха ли покривите на театрите да капят, а паркетът на националната художествена галерия да скърца така неистово, че чак ми е неудобно като правя там интервюта с чужденци... Щяха ли актьорите да мръзнат, защото парното е скъпо, а библиотеките да останат с книгите си отпреди 89-та, защото така и не им гласуваха закон и повече финансиране? Щяха ли да се търсят спешно пари за консервация на рушащи се паметници? Щяха ли реставраторите и музейните работници да получават греховно ниските си заплати?
Японците обаче не могат да огреят навсякъде. Нито Стефан Данаилов. А ние няма да ги догоним в отношението им към ценното, което трябва да оцелее във времето, още десетки години. Ние сме всеядни на преходното. И злояди на вечното.

06 февруари, 2009

културен шок

Такъв трябва да са изпитали хората от английския и американския ТВ екипи, като са снимали репортажите си от България по време на газовата криза.
http://edition.cnn.com/video/#/video/world/2009/01/09/moore.bulgaria.gazprom.suffer.itn

Премиерът се възмути и прати писмо до шефове в чуждестранните медии, за да им обясни "простоватия и стереотипен начин, по който ние, страната ни и Плевен са представени в този „репортаж". В писмото се говори за реалността и професионализма и за отстъплението на професионализма, за манипулацията на реалността. Така се получавало "хубаво кино и разтърсващи сълзливи кадри, но едва ли добра журналистика".

Пак опряхме до имиджа. До непоклатимите стереотипи, които западните медии използват за нас и които се свеждат до циганските каруци, бездомните кучета, българските проститутки, джебчийките.
Дали ромското семейство, кюмбето, опушващо фасадата на блока или показателя, сочещ стойност 0000 получено количество газ не са били част от реалността ни по време на газовия студ? Ако изключим неяснотата с какво всъщност се топли това ромско семейство: на дърва, на котлона на готварската печка или на несъществуващо парно, картинката е вярна.

Това е част от България. Пейзажът е част от европейския съюз. Колкото и да е неприятно и на нас, и на властта. Така изглеждаме. Какво виждате около себе си? Мръсни тротоари и квартали в големите градове, многобройни зеещи, опустели, разграбени и ръждясали заводи край пътищата, безумни ромски колиби от картони и подръчен материал също край пътищата, клошари по улиците, психопати, убиващи децата си и полицаи, които са принудени да протестират за заплати, докато безумците вилнеят. Това не е ли България? Защо се сърдим на журналистите, изпратени тук да заснемат жертви на газовата криза. Телевизията е картинка, колкото по-силна и емоционална, толкова повече продава. Колкото повече human story, толкова повече грабва. Друг е въпросът как се режисира един подобен репортаж.

Безспорно, разминават се визията на премиера как изглежда България и визията на снимащите. Няма как - те не са дошли да снимат рекламен клип за туристическите ни чудеса, нито за историята ни. Снимат настоящето, делника, лишен от усмивка. Често грозен.

Със същия успех ние можем да снимаме бездомниците в някоя европейска държава или финландското градче, в което поредният психар стреля в училище. То сигурно ще изглежда помръкнало и притихнало като Златица тези дни. Дали обаче правителството на другата държава ще възрази срещу нашия медиен подход? Работа на премиера ли е да се сърди като дете, което си пише домашните, но седи на чина, нарочен на чин за двойкаджиите?

За да се промени стереотипната представа за нас, трябва да променим визията си, да изчистим улиците си, да махнем гетата, да се поподредят селата, да се справим със съборетините-призраци от миналото, да намалим бездомните кучета и просещите, да вкараме поне десетина изявени оперативно интересни лица зад решетките, да спрем да сечем неконтролируемо горите, да можем да правим референдуми... Тогава можем да се цупим, че някой изкривява представата за нас. Но когато всеки ден се гледаме в кривите огледала на действителността, да виним друг, че не ни е видял добре, е несериозно.

05 февруари, 2009

пенсионерите на ход

Два пъти през тази седмица пенсионерите бяха нарочени да решават проблеми на държавата. Не че тя особено усърдно решава техните, но...
Първо шефката на данъчните Мария Мургина предложи пенсионери да следят за раздаването на касови бележки в магазините. Ако ви се стори, че зад някой щанд ви дебне сянката на бдителен пенсионер - то това ще е помощникът на властите, който ще помага за внасянето на ред в безредните ни обществени дела. Тъкмо ще има пари да си купи повече от фалшивото сирене или съмнителни кренвирши.

Без да губи време и може би завидял на Мургина, че го е изпреварила, просветният министър Даниел Вълчев огласи идеята т.нар. свободни часове в училище да бъдат ликвидирани, като се призоват запасняците, т.е. пенсионирани преподаватели, за да запълнят вакуума от учители. Така държавата ще се справи с епидемията "свободни часове", използвани от учениците по предназначение: да пушат и пият по градинките, да ходят безцелно по улиците.
Ето това е като виц. След като преди време пенсионери протестираха с пояси и шнорхели пред министерския съвет, защото не ги заведоха на почивка, както им бяха обещали, сега към тях валят предложения за работа. За обществено полезен труд.

Ето още неизползвани възможности и преспективи пред българските пенсионери:
- контрольори в градския транспорт/не достигат/
- сервитьори на морето/не достигат/
- заварчици/не достигат/
- горски/да дебнат бракониерите/
- шивачи/фирма в Южна България ще внася виетнамки/

Мирише на времето на организираните народни движения и на пионерските поръчения. Сякаш от стената ме гледа емблематичният военен с насочен въпросително показалец:
"А ти записа ли се доброволец?"

приказно "предай нататък"


Ганчо ми подаде "факела" на една приказна блог-обиколка, която мога да продължа с една от любимите ми приказки, от тъжната съкровищница на Андерсен:

"Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единият чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, когато го гледаше ...Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това ...
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица
"......................

Приказката продължава тук.
Ще предам щафетата на Юлиан Попов, доказал с писанията си и думите си колко е важно да разбираме по-слабите, по-зависимите, нуждаещите се от надежда:) Да продължи със следващата приказка.

03 февруари, 2009

за големия и малкия протест

Толкова близо до смъртта. Толкова близо трябва да се стигне, за да излязат хора на площада. Днешният протест в Златица след убийство събра повече от хората пред народното събрание на последните демонстрации против управлението. На широко отразяваните, нагнетявани, анемични протести срещу всичко и срещу всичко, които на фона на умислени и остарели рок и блус-символи на демокрацията не успяха да раздвижат застоялата кръв на загадъчния персонаж, който наричаме "гражданско общество".
На малкия площад в Златица били около 1000 протестиращи. Със свещички в ръце. Спомнете си бързо забравяните последни убийства - драматични, безсмислени, идиотски. На студентите Стоян и Найден. Спомнете си сестрите Белнейски. Спомнете си децата, смачкани в "картонената" дискотека "Индиго". Не забравяйте задушения арестант Куцаров.
На това общество му трябват кръв и сълзи, за да прояви истинско възмущение. Защото умората от 20-годишния спектакъл на демокрацията, игран вече почти без публика, за мен не е основателната и вярната причина за плахите протести. Истината е, че само крайностите провокират онзи инстинкт за самосъхранение, който кара хората да се опомнят: какво става, къде живеем, кой ни пази и кой убива... Само драстичното граничи с непримиримост. Ние не сме свикнали да държим сметка за малките си делнични права. За малките си житейски, дори битови истини. Ние скачаме само, когато ножът опре до кокала.

Общество, в което само отнемането на живот предизвиква "гнева на народа" е болно общество. Което има да се бори още много за изстраданите си права: да записва децата в детска градина без среднощни екшъни, да яде проверено сирене, да не е подложено на произвола на монополистите с тока и газа...

Да потърсиш сметка за изгубен живот в една малка общност като Златица е похвално и за мен - по-важно от това да хвърлиш баналното искане за оставки на жълтите павета, когато е ясно, че политическият сезон ще си догори плавно и по план до летните избори. В малката общност си по-разпознаваем, следователно хем по-уязвим за позицията си, хем по-силен. Защото не се смесваш с анонимните момчета с качулките, хвърлящи павета по полицаи. Защото представляваш себе си. Това е смисълът на малкия протест, поставящ големи въпроси. От омръзналия за цената на човешкия живот - до тревожния: защо сме толкова свикнали и претръпнали да живеем в безобразия и колко голямо безобразие трябва да ни връхлети, за да кажем категорично: не.
И на двата не знам отговора.

02 февруари, 2009

масленки

Виждам малката продълговата кутия на горния рафт в кафенето на радиото. Масленки. Опаковани и снимани на картинка. Не знам дали са като онези. Като спомена от детстките години. Но думата е магическа.

От години ги няма старите сладкарници, в които миришеше на боза от 6 и 9 ст. и винаги се чудех откъде идва бозата, наливана през кран, подобен на чешмяния:) И като ги няма старите сладкарници, изчезват и "култови" в миналото наслади като кадаиф и тригуни. Вярно в хипермаркетите има опакован кадаиф или баклава - бледо подобие на онази, която помня, но всичко е много стерилно, опаковано, различно. Няма ги мазните вилици, с които сервираха тези сладкиши:
- "За тука ли?" Че за къде. Ако вземеш за вкъщи, още докато го носиш, дебелата амбалажна хартия започва да подгизва. Тези неща се ядат в сладкарницата.

Масленки. Трошливи и безумно сладки. С малко пудра захар и няколко чертички отгоре. На връщане от парка или кварталното пазаруване от малкото пазарче на "Ситняково", с дядо или с баба, отбиването през сладкарницата бе задължителен ритуал, който никога няма да забравя. Упорито си исках масленките. Никакви торти не можеха да ме изкушат.

Не ги бях виждала много отдавна. Масленките. Ясно е, че бъдещето е на добре опакованите, внушаващи доверие в лъскавите си дрешки стоки. Бъдещето не е на геврека на тротоара. Но са толкова мили тези образи от миналото, толкова са уявими в днешната многотия, толкова незабележими... Една позната, която си отиде от този свят, помнеше печените кестени, които се продавали на много места в по-стара София и които като ученици си купували и слагали в баретите. Тя пазеше спомена за този мирис.

Ще ми е мъчно за подобни места, изчезналите. От време на време се подсещам за тях. От някой забравен по фасадите надпис ЦУМ/на "Пиротска" и "Ботев"/, от някоя и друга сладкарница "Пчела", бледо подобие на някогашните квартални сладкарнички... Понякога се ядосвам на навлечените с по няколко ката дрехи и шалове баби, които се качват в сутрешния трамвай с количката с гевреците за две-три спирки и разбутват всички на вратата. После топлата пара се разнася успокоително и си казвам: те не продават любимата на хиляди бързащи хора закуска, те продават късчета минало...