Бележки на Яна Боянова

Варна. Първите дни на август. Цветна, шумна, лятна. На всеки ъгъл гъмжи от събития - концерти, изложби на открито, панаир на занаятите, дори надбягване на високи токчета. И като щипка канела в този шарен коктейл: дни на бразилската култура. Сред гостуващите изпълнители: Клаудио Крон , родом от Бразилия, живеещ в Англия, изкарващ пари от традиционна бразилска музика и традиционно бразилско бойно изкуство: капоейра. Във Варна първо се разходи из плажове и улици, после събра най-разнородната публика, която съм виждала, в Двора на археологическия музей, за да попътува с тях до Африка, да им разкаже за бразилските инструменти, идващи оттам и да им покаже ритъма, който те връща в началото на времената: перкусии. Момчета, момичета, чичовци, лели, баби хващат по някой инструмент, излязъл от шарената торба на времето и му се доверяват. Търсят ритъма, гледат всяко негово движение. Започват да свирят с него без страх, че ще сбъркат. Това все пак е урок на улицата, шоу, пренасяне в други свето

Когато неотдавна обявиха Мадарския конник за глобален символ на България , след месеци гласуване в мрежата, с талони и т.н., езическото у мен потрепна. Зарадвах се заради това, че не надделяха гасторономическите ни известности като киселото мляко, шопската салата, шарения боб и други пъстри манджи. Зарадвах се, че не е и Рилският манастир. Не знам защо, винаги са ме дразнели подобни масови "символи" - Айфеловата кула, Биг Бен, Статуята на свободата или Христос в Рио де Жанейро. Нашият Рилски манастир е нещо подобно. Да не говорим за розата, която се върти на толкова туристически борси като знак на страната ни. Зарадвах се и защото сме неопределен, неподреден, загадъчен народ, точно като в езическите времена. Носим си много от онова време. После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че " мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни ка

Пътят към Земен преди седмица. Когато истерията около евродоклада, черновите, версиите бележеше малък пик преди големите пикове. В това село, където живеят семейство щъркели, насред обедния пек по нищо не личеше, че на държавата "ще й бият дузпата" от бялата точка в Брюксел. Може би тук не знаят какво е "импийчмънт". Входът на вече изоставен и умълчан, бивш клуб или дискотека. По улиците няма почти никой. В малко заведение хапваме нормален обяд - двама души за 7 лв. Тишина и две прегладнели кучета. Само камиони сноват насам-натам и мътят уличния прахоляк като прахоляка, който се носи над държавата с прекалено многото лошотии, катастрофични новини, опозиционни пушилки. Дали тук им пука имал ли е Пламен Юруков досие или не? В Земен си реставрират камбанарията на прочутия манастир, чиято църква е като Боянската, но няма късмета да е "защипана" за яката на София. Правят и жилищна част към манастира, за да живне мястото и да бъде подходящо и за преспиване. Кол

Да тръгнем оттук: по малките, тесни, шарени, каменни улички. Цветя и фенери над главите ви. Невероятно шофиране по уличките, които са метър и половина-два. Туристите се "строяват" в колонка, когато се разминават с местните шофьори. А те са доста спокойни за условията, в които се движат. Това се вижда в пролуките, когато се измъкнете от лабиринта на уличките-тунели и искате да видите поне няколко къщи накуп. Смесицата от стилове идва оттам, че в града дълги години са живели заедно маври, християни и евреи. Толедо е бил религиозна столица на Испания. Късче от катедралата. Попаднахме там в ден, в който имаше ученически празник. Стотици деца бяха накацали като гълъбите по площада с букети и сладкиши в ръка. Беше невъзможно да се влезе вътре, затова снимах само отвън. Винаги са ме изкушавали статуите по подобни сгради. Да ги гледам една по една. Седящи с векове горе, като че ли си говорят. Любопитна ми е тази образност и символика. Хората в онези времена имали ли са време и наде

То съграждането на нещо общо започва от правилата, които хората поставят помежду си. Било двама души да поживеят заедно, било група адвокати да изчетат томове писания по дадено дело, било стоителите да построят етаж, било хлебарят да направи добър хляб, докато всички спим. Използвам тези елементарни примери, защото децата учат още "първите седем години", че "не се дъвчи с отворена уста", "на линейката се прави път" и "боклуците се хвърлят в кофата, а не през прозореца". Или поне нормалните родители разказват на децата си кое може, кое трябва, кое е недопустимо.  Днес на голяма част от населението правилата приличат по-скоро на комсомолска отживелица, отколкото на по-лесен начин да живееш с другите. Или ще запалиш цигара там, където не се пуши, или ще си хвърлиш бутилката от вода на магистралата, а тоалетната хартия - насред китна зелена полянка до пътя, която използваш като тоалетна. Или няма да си дупчиш билет, или ще караш без колан, или ще про

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени...  Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик. Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи,

Красив, цветен, спокоен. С фонтани на ключови площади. И достатъчно, но ненатрапчиви табели за туристите. Подреден, уютен, диалогичен град. Повечето апартаменти нямат балкони. Ако не броим мястото за две саксии и вятърна въртележка. Много от прозорците са френски, до земята, с дървени капаци или щори. Това е един от най-шарените площади на града. Някога тук е имало карнавали и екзекуции. Сядаш да пиеш бира или кафе и погледаш фокусници, просяци, странници, много азиатци с фотоапарати. Аз видях жонгльор, който въртеше напоени с бензин огнени въженца. Нощният жимвот на Мадрид не е мит. Закусвалните за бързо хранене работят и след полунощ, сервират ти изцяло чаровни "индианци" от Южна Америка. Общността на латиносите тук продължава да се разраства. На всеки ъгъл името на улицата е изрисувано върху пано от керамични плочки с образи - кралици, тореадори, каквото се съдържа в името. Ресторантчетата и кафенетата са ретро, а там, където храната е вкусна и оценена от клиентите, по

"Ех, защо не е всеки ден 24-ти май". Така като децата, които някога обичахме първи юни, защото ни носеше особени придобивки, вероятно въздишат творците от всички цветове и поколения. Защото седмица преди датата, а особено в навечерието и около нея, вниманието към тях придобива истерични размери. Канят ги без пари на опера, дават им ордени, гощават ги с коктейли. Какво ли не се прави, тъй че родният творец да стане забележим, уникален, самобитен, заслужил, макар и за седмица на българското небе. Не че някога ще се класира в новините преди ритуалното разчленяване на тяло, изчезването на футболен бос или имунитета на Румен Петков, но... "В началото бе Брюксел". Понеже всичко вече започва от Брюксел. Там най-сетне, след като година и половина в парка Мини-Европа до погрешно изписаното име на България стоеше грозен бутон, който "отпушва" българския химн, бе поставен макет, разпознаваем за страната ни - Рилският манастир. После "Съхрани българското" из

Един човек вярва в звъна на старите камбани, цветните каручки, гальовните котки, момите и момците, мълчаната вода. Той не смята, че да рисуваш етно е немодерно. В картините му е разпиляна музика. Другоселците пътуват нанякъде, а мегданът - кръгъл като пита хляб и като слънце, върти целия кръг на живота - с малките човешки фигурки, прелитащи шеметно през битието. Казах му, че образите му напомнят за разказите на Йовков - топли, шарени, откриващи нежността и отвъд грубите домашни дрехи и материални знаци на делника. А той отговори, че те идват от приказките, от дворовете на детството и от настоящи дворове. Просто хората там, потопени в бита си, не ги виждат по този слънчев начин. В картините му няма ясни сезони, нито отчетлива граница между деня и нощта. Но има много петлета и много червени ябълки. Част от колорита на този свят е повлиян от обучението му в Испания. Където "не се притесняват да използват цветовете, дори да прекаляват с тях". Ако се чудите къде е графство Портока

Над Неделино е Старцево - голямо село с ферма за щрауси, която си има и страница в интернет. Собственикът излиза като каубой и си говори с гостите в нарочно сглобена беседка, предлага бира и занимателни факти от живота на пернатите. Опитах щраусова пържола и видях жълтъка от яйцето на щраус. В Златоград малка изненада на улицата с прословутото кафе на пясък, покрай кафенето на ъгъла, снимано на всички картички, е трафикът. В представите ми това място винаги е било пешеходна зона. Малко преди да се разочаровам пристъпих и към тесните каменни улички с ателиетата и етнографския музей. Тази носия, заснета забавено, прелетя вълшебно от някога - до днес:) Бенковски е източно от Златоград. Край селото има скални грамади с великански вдлъбнатини, които приличат на "стъпки". Полегатите скали, по които можеш да ходиш, докато колата на пътя се превърне в далечна точка, са нашарени от многоцветни лишеи. От време на време пробягва гущер. Растат и такива малки прелести. В Смолян си нава