14 юни, 2008

последните, които помнят

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени... Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик.
Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи, жълтеещи някъде в паметта. Че има нужда от този нов живот на материята, защото вярва, че тя носи вярванията, песните, легендите, приказките на други времена. Както сеното носи спомена за тревата. Че я прави щастлива това да прави "нещо с ръцете си". Че обича мириса на пръст. Все се сещам за онзи скулптор, който ми каза, че днешният човек забравя и мириса на земята, и успокояващият ритуал "да правиш нещо с ръцете си".
Всичко ни се дава все по-наготово и всичко искаме да се случва все по-бързо. Да повъртиш глина, да засадиш дърво, да събереш плодове, да нахраниш животно, да боядисаш ограда, да напалиш огън. Колко по-рядко се случва. А дали ни липсва? Като онзи звук на петел, който идва между блоковете и който сигурно скоро ще изчезне, с някоя от последните къщи под булдозера.
Зачудих се колко хора ще разпознаят в куклите на Силвия нарязаните ленени престилки на баба й, разплетените вълнени дрехи, стария мирис на раклата в полутъмната стая. Колко хора имат нужда, докато ги гледат, да си спомнят онези песни и приказки на баба им, дори силуета й, както на Силвия й се иска? А колко вярват, че нещата не умират, просто си търсят друга форма? Дали е случайно, че някой опитва с конец да извае душата на една кукла от топка памук, да направи миглите й от пера, а на кърпата на главата й да закачи малка монетка като едно време?
И въобще - накъде се носим по този бързей на модерностите, които притъпяват всеки старомоден спомен? А като се уморим - ще се сетим ли за пътя обратно? Или тези като Силвия са последните, които го помнят...

снимка - единствената, която открих: www.haskovo.info

Няма коментари: