Бележки на Яна Боянова

Никога не можех да стигна до вратата навреме, за да го хвана. Да го видя. Всеки път се разсейвах, омръзваше ми да вися в коридора и тъкмо когато си давах почивка в чакането, той звънеше. Дядо Мраз "по стар стил". Сега е безинтересно. Наднича от всяка витрина и всяка реклама. Скоро ще изнесат китайските пеещи с тенекиен глас Дядо Коледовци, които си въртят неестествено широкия ханш пред всеки магазин. По телевизията ще дават дежурния репортаж за училището за Дядо Коледов-ци, което неизменно развенчава идеята за единствения, неповторим, неуловим Дядо Коледа, чиито ботуши не се хлъзгат, докато се катери по покривите и хвърля през черните като катран комини лъскави пакети. Като ги видиш тези стотици червенокостюмирани мъже как спокойно и усмихнато ходят по някое авеню, всички чудеса се изпаряват. Дядо Коледа вече е поп-герой. Има си сайтове . Всяка година забърква специална коледна кока-кола. Раздава червени шапчици в моловете и кината. Дали това мултиплициране на образа го прави

Като прочетох " Пазете се от падащи паметници ", си припомних още едно място, където цветовете, зидовете, оградите, също се разпадат. Страхотно място, скрито зад няколко километра широки завои в отбивка от пътя Гоце Делчев - Сатовча. Меки хълмове, тихи улички, стар мирис на дим и безлюдно замъглени прозорци. Калта е повече от камъните. И там преустрояването на къща става с триста и трийсет подписа и разрешителни, а държавата е забравила за оцеляването на тези стари къщи-паметници. За разлика от Турция, където частният собственик на сгради от фонда на културното наследство е ухажван по най-различни начини от държавата - безвъзмездни целеви средства за ремонти, нулеви данъци - това го разказаха хора от турското министерство на туризма. Та, мястото, за което разказват снимките, се казва Долен и също като Ковачевица е... "археологически резерват".

Пак се сетих за "Пропадане" с Майкъл Дъглас . За задръстването, което отключи натрупания гняв. За бръмчащата муха в колата, която го извади от равновесие. Сутрин в София. Недоспали шофьори с нервни маневри печелят сантиметър след сантиметър по асфалта, надхитряйки останалите - къде с грубост, къде с нарушение, къде с откровен непукизъм. Можеш да изслушаш половин сутрешен радиоблок, докато пъплиш сред "морето от ламарина" /дочут израз на случайна баба на случайна спирка/. Привечер в София. Цветни ивици от размиващи се фарове и светофари. Дъждовна вода, която се стича от десетките чадъри по спирките. Тролеите ги няма, защото не могат да спазват графика от коли. Трябват ни летящи тролеи, паралелни трасета. Задушаващият трафик става все по-налуден. Все повече се измества и към по-късните вечерни часове, в които преди време прибирането с автомобил беше безпроблемно. Няма как. Всеки втори в този объркан, задръстен, неориентиран към хорския комфорт град, се е качил на кола

Сняг и вятър, гледани през прозореца. А прозорецът гледа към една много бивша квартална видеотека, в която някога и аз работех. С форма на коридор, точно до входа на многоетажен блок, видеотеката през онези, още студентски за мен години - преди 98-ма, беше малко, задушно и много... клубно място. На пода имаше балатум, а зад вратата кофа с парцал. От онези рошавите, на фитили, с който вечер измивах пътечката между компютъра /май 486-ца/ и входната врата и за да не правя стъпки обратно, изчаквах навън да изсъхне и заключвах. Видеотеката вероятно нямаше и 5 кв. м. площ, но там съм водила едни от най-смислените разговори за филми. Влизаха хора всякакви - на такова място, ако имаш желание, ставаш непрофесионален психолог, влизаш под кожата на различни типажи, знаеш кой какво харесва и му го пазиш... защото по онова време филми се наемаха всеки ден, не по един, по няколко. Някои оставаха на тясното столче пред тясното ми бюро по час или два, пиехме кафе, а върволицата от клиенти не секваше.

Това е надпис над мивките в тоалетната на софийско заведение. Не знам откъде идва водата...