Мартениците - потоп

Купувам мартеници в последния момент. Всяка година си казвам, че следващата ще го направя по-рано. Когато можеш да им се полюбуваш, без да се буташ, не на един крак. И да избереш. И всяка година първите сергии, които изплуват в началото на февруари, не ме привличат достатъчно, докато стане... потоп. Неудържимо е - има мартеница със Спайдърмен, има и мартеници, които са малки бижута.

Сутрин на Поп-а още в 9 не се вижда нищо друго, освен сгъваемите щандове, отрупани в цвят. Гъсто наредени един до друг, а вятърът вее по-големите Пижовци и Пенди. Мартениците стават все по-смели, все по-шарени, все по-сериозно отдалечаващи се от семплия двуцветен оригинал. Все по-сериозно залитам към тези многоцветни варианти, но държа на онзи вълнен конец в естествен цвят, който е като нишка към миналото, към старото, към уюта да си представиш хиляди ръце, правили през годините... домашни мартеници.

Става все по-трудно за кратко време да накупиш мартеници за всички близки души и сърца, защото производството е в такъм подем, че моделите са стотици. И винаги срещаш някоя, която е още по-симпатична от предишната. Както отбеляза днес продавач пред една госпожа: "то и с мъжете е така - вземаш някой, после се чудиш защо точно него си го избрал".

Тъмно е, а по спирките неуморните продавачи на мартеници не се разотиват. Сутрин ги заварвам там. Сякаш мартениците спят по площадите. Не съм се замисляла къде прекарват остатъка от годината, до следващия побъркващо шарен февруари, когато стават всенароден бизнес:)