Бележки на Яна Боянова

Българският "Tom Jones". С колело и бастун. Понакуцва и ходи с големи очила. Гласът му е страховит. Наистина. Пее като Елвис, Хъмпърдинк, Синатра, Павароти, Армстронг... Обикалял е из градове и ресторанти. Лятото по морето. Преди време и по сватби. Обича да се шегува с визията си - че приличал на овчар или шофьор на автобус. Обича изненадата на онези, които не го познават, като го чуят за първи път. Живее в Шипка. Пее при Астор. От време на време. Някога е пял в Смолян, Сандански, Стара Загора... хотел "Родина" в София. Във времената, когато за да получиш категория да пееш в заведение, са се покривали "нормативи" от съветски песни. Които обаче не го увличали особено. Казва, че в Америка президентът ставал като запее Ела Фицджералд. Че тук нямаме такава култура. Освен любимците си, чиито изпълнения дублира, слуша джаз и класика. Живее сам. И раздава любителски дискове със свои записи. Имитира гласове, инструменти, автомобили, птици, Тодор Живков. Като учен

Мобилният станал на 35 . Както и много други завоевания на цивилизацията като миксера и миялната машина, с които американците си служат отпреди последната голяма война, и мобилният дойде късно при нас. Когато започнах да работя в радиото през пролетта на 2000-та година, събеседниците по най-актуалните теми се издирваха /това е точната дума/ в повечето случаи на стационарни телефони. Някои имаха мобифони. Думата мобифон постепенно започна да разширява значението си отвъд "мутрафон". Сега, когато някой даде стационарен телефон за връзка, настава леко напрежение, пауза и после: "а може ли и мобилен?" Има екзотични хора, които не са си купили мобилен телефон, не искат, отричат необходимостта от това чудо на деня, съпротивляват се до последно. Като изпращащите факс. Когато родих детето си, нямах мобилен телефон, на който да ми звънят всички и да ме разпитват надълго и нашироко. В студения коридор на болницата имаше "булфон" или нещо подобно. И разговорите бяха

Христо Йотов живее на края на селото, съвсем до розоварната. Не знам у дома ли е, не е ли. Затова тръгвам по дирите на дървените стърготини. Насред двора, в причудлива гора от пънове и странни форми, насред бръмчащата машина и покрит до веждите с фин прах от дървото, той извайва поредните светове. Сепва се като му махам - приближила съм го, без да ме чуе. След операция, която месеци наред го държала встрани от страстта му, намалил цигарите и почнал наново. "Съчетание на груба работа и творческа мисъл" - така определя онова, което прави. Винаги се е пазел, да не "попадне в кича". Преди години в селото имал малка галерийка, на 150 метра от къщата. И чужденци идвали. Сега обаче галерията я няма. Негови неща могат да се видят в Орешак, Калофер, Лещен - при писателя Борис Христов, който му помагал много. За разлика от депутатите, които на изложбата на Христо в парламента хем му обяснявали, че много им били скъпи творбите му, хем си гасели фасовете в тях. "Това мом

Фотоизложбата „До Угърчин и обратно – фотографии на младежи, отгледани в дом” се открива утре вечер в зала "Средец" на министерството на културата. Снимки на осем "деца от домовете" на възраст от 16 до 23 г., прекарали детството си във вече закрития дом в Угърчин, ще се продават, а средствата ще се върнат при тях . Визуални разкази за хора и места, оказали влияние върху живота им, пише в съобщението за изложбата. Толкова рядко имат думата. Обикновено са в кадър като участници в мрачна пиеса, преливаща от насилие и безнадеждност. В тази изложба са автори, опитват се да видят средата си отстрани. Дали за миг, само колкото трае щракването за снимката, забравят? Или ако забравят, няма да стане добра снимка? Сигурно е много тъжно, обръщайки се назад, да видиш тези кадри и да знаеш, че това е твоето минало, че нямаш друго, че то е предопределило в голяма степен съдбата ти... Но сигурно трябва и да си смел, за да го затвориш в рамката на една снимка, така безпощадно разго

Общото между тях е, че са твърде скромни хора. Единият цял живот е рисувал, другият е танцувал, но е месил и хляб. Дванайсет години работил в петричкия хлебозавод още от откриването му. Казва се Христо или бай Ристо. Всички го знаят, защото и до днес, вече почти 50 години, вече като пенсионер, "за една бира и две кебапчета", занимава с народни танци любители. Играе от малък и така го запомнили - чакал на мегдана да се извие хоро и все там отивал.  Другият герой е художник. Приближава към мен с износен, раздърпан пуловер на петна. Рядката му бяла брада е прораснала, очите му са пъстри, но белезникаво помътнели от възрастта. Обича коняк. Разказва ми за изкуството на голото тяло, за рисунъка, колко е трудно да нарисуваш ръка и колко често онези, които не умеят, я покриват с дреха или нещо подобно...Казва се Георги. Бил е ученик на Илия Петров. Живял е на таван с външна тоалетна и е излизал навън с 30 стотинки в джоба. Чуди се как сега се купува всичко, което минава за изкуство.