Бележки на Яна Боянова

В една галерия часове преди една изложба се разхожда като привидение странен човек. Косата му е прорасла почти до раменете, дланите му - полуоблечени в кожени ръкавици без пръсти, а върховете на пръстите му са почернели от молива, който държи. Очила с дебели рамки, лепени с дебела черна лепенка. Размъкната карирана зимна риза, върху нея - размъкнат пуловер. Очите му светят като на човек, който вижда повече от останалите или поне има повече време и инат да забелязва детайли, да гледа под повърхността... Рисува си нещо, като бърка с четка в тумбесто шишенце със златиста течност, подобна на искрящ женски лак. Знае, че отивам по работа, но държи преди да тръгна да седна за 5 минути срещу него, да ме рисува. Навън припръсква загадъчно сняг, на толкова ситни точици, почти гранично състояние с дъжда. Закъснявам, но тези 5 минути си струват. Прави шаржове, несбъдната мечта - карикатурист във вестник. "Знаете ли каква е моята роля на откриването довечера?, пита. "На чучело" - усм

Не вярвам да е декор от филмите. Това изтърбушено кресло. Съвсем в центъра. На крачка от градинката зад бившия дворец /сега национална галерия/. На крачка от хотел "Арена ди Сердика", който така добре приобщи в интериора си стени и камъни от древните софийски времена. Този фотьойл стои като изхвърлен, но не съвсем. С хартия някаква с надпис "Jack Daniel's" и една истинска тухла "в скута". Първа асоциация - в "Усещане за жена" Ал Пачино пиеше доста от това уиски. Втора асоциация - ненужните вещи винаги имат и втори живот. Често на улицата, докато дойде каруцата - за онези, които не могат да се нарамят на гръб.

Цонко Цонев, който провъзгласи Каварна за рок-столица , положи клетва като кмет в компанията на Джон Лоутън от Юрая Хийп. Така рокбиографията на градоначалника става още по-тържествена. След като толкова от т.нар. рокдинозаври през изминалите години избраха да свирят там и да се снимат с кмета Цонев, вместо с първите държавни мъже /справка - снимка на Петър Стоянов с Пейдж и Плант/, вече никой не може да снеме музикалния венец от главата на каварненския кмет... А през далечната 1993-та Каварна беше малко, полуспретнато градче, обвито в чисто провинциална леност, което не беше ударено от стихийните промени на демокрацията. Имаше бели микробусчета с табела на предното стъкло :"Каварна-МОРЕТО-Каварна". За тези, които не знаят, краката на града не са топнати в морето, а са малко встрани. Тогава бяха живи някои икони на соц-а като голям магазин за домашни потреби, кафенетата не се бяха отървали от вида си на сладкарници и сервираха мелби от онези с пуричките и хартиените чадърчета

КАРТИНКА от БЛОГА на Комитата или един от начините да се сетим за 7-ми ноември:)

Жив е той, жив е копнежът... по равния старт. Изумително, но го има все още - въпреки демокрацията, приватизацията, глобализацията. На родителската среща една твърда агитка от родители поддържаше тезата да се купят 32 еднакви несесера за децата, за да няма разплакани, сърдити, начумерени. И моливите, и острилките, и гланцовите блокчета. Всичко да е... еднакво. Като едно време. Когато имаше един вид тетрадки с тесни и широки редове и само един вид ароматизирани гумички. Помня как родители или роднини на някои съученици се връщаха от "чужбина" /едно далечно и приказно понятие/ и им носеха шарени и много различни несесери или кутии за моливи от тези на повечето деца, купени от книжарницата в училището. Помня колко невероятни ми изглеждаха. Но никога, даже преди 89-та и даже на 10 години, не съм правила детски трагедии от това, че другите имат нещо различно. Никога не са ми обяснявали, че трябва да бъда "като другите" и че всичко трябва да е "еднакво, за да не се с