20 октомври, 2008

земенски манастир - оцеляващият сред вандали

А това е Земенският манастир "Св. Йоан Богослов", който все още има късмета да не е посетен в неподходящо време от неподходящи българи като героите на предишната статия. Дали защото не знаят къде е Земен, дали защото за този обект от Националния исторически музей се грижат по-добре?

Св. Йоан Богослов бил любимият ученик на Христос, изобразен е в нишата над входната врата на църквата. В олтарната част на храма са запазени по-мащабни фрагменти от стенописите. Естествено, свещи не се палят. Запазен е почти целият образ на св. Ана, разкрит в първия живописен слой от 11-ти век. И уникален образ на Богородица с нишка в ръка.

Изключително ценни са стенописите "Изковаване на гвоздеите за разпятието", "Причастие на апостолите" и ктиторските портрети на деспот Деян и съпругата му Доя. В Земенския манастир е един от най-старите запазени образи на пазителя на Рилската обител Св. Иван Рилски. Майсторът не е използвал зашеметяващи и сложни цветове. Нанасял е боята просто, чувствено и с молитвата на убеден в мисията си човек.

Необичайни за византийската иконография похвати, по-скоро родеещи се с палестински и сирийски източници, правят гледката много различна от тази, която сте срещали в други манастири. Не че тези гледки могат да намалят усещането за грозната загуба на памет, която причиниха осквернителите на Ивановските скални църкви, но поне могат да напомнят, че дори да изглежда тежко и достолепно - миналото е винаги крехко пред безпосочната агресия на днешния ден.

Благодаря на Цветана Таирска, която вече десетилетия разказва на посетителите на това място колко вълшебства може да сътвори човешката ръка. Снимките са направени с любезното разрешение на служители на НИМ с цел репортаж през август 2008 г.

малките варвари

В пушилката от оставки и самоубийства, които направиха последните десетина дни истинска риалити снимачна площадка на съвременен мафиотски сериал, най-малко някой ще се трогне от посегателството върху паметник на културата. Съвсем на крайчеца на дъската и малко преди да го изтрият с подгизналата от скандали и разруха гъба на медийния дневен ред, журналистите добавиха и вандализма в Ивановските скални църкви.

Ето така в глупавото и лекомислено ежедневие на днешния презадоволен свят си отиват образи, оцелели векове на мир и войни, на смесване на раси, религии и човешки пристрастия на кръстопътните Балкани. Някакви Стойчо и Цанко, чиито мозъци вероятно са плоски и мътни като далечния хоризонт в мрачно време си правили купон на територията на обект от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Опитали да вложат своя нещастен варварски почерк/ защото на прочит просто не са способни/, върху лика на светците, битуващи там от Средновековието.

Случката поставя няколко неотложни с драматизма си въпроса:
- Защо няма достатъчно пари за охраната на подобен обект, който в пет следобед оставал на благословията на хилав катинар и на милостта на същества като Стойчо и Цанко?
- Колко време ще възстановяваме обруганите образи в скалите предвид дългогодишната реставрация на Боянската църква например?
- Защо подобни посегателства не ни вълнуват също толкова колкото сериалите с ченгетата и СРС-тата, измамите с европари, че дори изборите в Щатите? Дали не сме тотално ампутирани от съзнанието за ценността на подобно наследство и ако не него, какво оставяме след себе си, освен мръсна, страшна, корумпирана, намръщена държава?

- Дали Стойчо и Цанко не са събирателни образи за едно поколение от малки варвари, които не мащабно, но по малко и систематично оплюват, задраскват, палят и разбиват граденото преди тях, за да ни покажат що за поколение се самоотгледа по време на прехода?
- Колко ли мисли дневно прекосяват семплия душевен мир на Стойчо и Цанко? Дали те не преминават като ехо в пустиня през безкрайно празните им, затънали в безпътица, неграмотност и леност умове?

18 октомври, 2008

софия, есен 2008

Това са думи за малките неща. Които не виждаме, докато се блъскаме, бързаме, мръщим, говорим по телефона и пресичаме на червено. Това са предметите, хората и сградите, покрай които минаваме стотици пъти, без да забележим колко красиви могат да бъдат, ако спрем да ги видим.


Понякога трябва да гледаш нагоре. Защото освен небето, старите олющени и помръкнали фасади, жълтите листа, можеш да видиш надписите от миналото - дори в този грандиозен вид:

... и надписите от сегашното време:




Джамията сутрин е различна, когато градинката до старата баня е почти празна, луната още обикаля безсънна, а навалицата я няма. За играещите шах цигарата и слънчевата есен вероятно са най-големият подарък в този момент.












Може би дървото не избира къде да поникне, както и човек не избира къде да се роди - поне според някои теории...




Но като заговорим за есен, какво друго ако не вечнозелената количка на тази стара фурна, може да напомни за печената тиква. Всяка сутрин побелял мъж излиза отвътре и по къс ръкав или потник, независимо колко е студено, подкарва количката към пазара на "Св. Седмочисленици", а след него се носи диря от пара.




09 октомври, 2008

ретро-жените

Това е донесла 28-годишната фотографка от Скопие Ива Димеска. Изложбата не е голяма. Стилът е ретро - или както самата тя казва - намигане към 60-те и 70-те в модната фотография, когато жените на снимките били с по-малко грим и излъчвали повече мекота и спокойствие, за разлика от образите в днешното по-агресивно рекламно пространство. На една от фотографиите усмихнатата по образец на Мерилин Монро жена носи рокля на бабата на Ива.
Ива е започнала с журналистическа фотография, но бързо се е отказала. Снимала е в Блаце, още като момиче, защото не я взимали насериозно. Тези фотобележки били натоварени с травми. Сега се е посветила на модната фотография. Разказва, че в днешния стил на обличане не й харесва масовата мода, това, че жените не търсят себе си чрез дрехите, които носят.

Тук има повик към носталгията. Затова са водата отзад, любопитната животинка, ръчната количка, кожухчето, наметнато на раменете на модела. Харесва Хелмут Нютън. На една от снимките в софийската изложба бременна жена е застанала на покрив, сякаш ще полети, със сандалите си в ръцете, разперени настрани...

03 октомври, 2008

прозаична история с прозаичен боклук

Има една градинка, чието безобразно състояние преди време ми беше лична кауза. Сега вече не ми е, но гледката остава безобразна. И докато минава времето, ми минават и някои все по-настоятелни въпроси - някои от тях се оформят като диагнози.

Това е "околоблоково пространство" в столичен квартал, както пише някъде из законите, което всъщност е ничие. Защото на патроните му - околните блокове, не им пука за него. На родителите, които водят децата си тук - очевидно също. Защото общото е ничие.

Градинката разполага с една голяма кофа за смет в единия ъгъл и една по-малка, която добра продавачка от близък минимаркет изхвърляше, докато магазинчето не фалира. И тези кофи са ничии. След като водих мълчалива или по-разговорлива кореспонденция с Малката и Голямата община, се оказа, че ако гражданите от околните блокове не благоволят да си изхвърлят тази кофа, няма земна сила или наредба, която да накара хората от "Чистота" да го правят.

Беше ми навик като се понатрупат боклуците и вятърът започне да си играе с тях като на сметище, да взимам чифт ръкавици и голям чувал и да събирам тези нечистотии, в които играят децата. Май съм разказвала и друг път колко хора седяха по пейките, гледаха и цъкаха с одобрение или погнуса: "гледай я тази, колко е луда да чисти нещо, при положение, че никой не я кара!" , "браво на жената, глей' к'ва мръсотия е, няма кой кофата да изхвърли".
Вече не чистя, защото не виждам смисъл. В началото смятах, че смисълът е да убедя и науча собственото си дете как трябва да се отнасяме с пространството, което обитаваме. Сега не мога и себе си да убедя, че усилията на няколко души имат смисъл, ако всички останали поддържат свинщината пред очите на децата си.

И така - гълъбите продължават да си кълват нещо сред боклуците и найлоните, родителите продължават да люпят семки и да си хвърлят фасовете под пейките или пък - да трупат върху препълнената кофа опаковките от чипс, които излитат при първия повей.


А това е обновената стара и грохнала къща точно до градинката, в която се настани някаква фирма. Познайте от три пъти дали "социално отговорният бизнес" е готов толкова често да се включва в малки и нескъпи кампании за поддържане на обществени пространства срещу реклама, а дори и само срещу самочувствието, че прозорецът на бизнеса не гледа към сметище, а към детска площадка на европейска държава.
Така и ще си съжителстваме - в контрасти - простотията и мръсотията до лъскавото и скъпото... В никакъв случай не искам да кажа, че фирмата е длъжна да го направи и да замести грижата на местните жители, но това е само брънка от веригата "колко сме склонни да поддържаме в равновесие микросвета около нас", колко ни пука, имаме ли изобщо тази хигиена на мисълта.
Ще се сетите за социализма и по-чистите сгради, улици, градинки, градове. Но дали това не беше само под натиска на правилата, съботниците, обществено-партийната дисциплина, вменяването на дълга ти към общото? Дали пък не сме си мърлячи открай време? Ето, сега няма принуда, но няма и чистота, няма го чувството за ред и ползата за всички. Приемаш кочината за даденост и през ум не ти минава, че не "някой", а всеки един трябва да се помъчи да я изчисти. Т.е.?

дни на отворените врати в ДАНС

Не разбирам. Нещо или нищо не разбирам. През последните две седмици ДАНС е като клуб за запознанства. Хвърчат някакви списъци, разпечатки - кой с кого, защо говорил, кога говорил, стенограми от уж поверителни срещи... Която и програма да пуснеш - "общественици" от всякакъв калибър обсъждат "дейността на ДАНС" - дават дефиниции от кухнята, бившите естествено осветляват подробности за агентурата. След като депутати от вътрешната комисия посетиха ДАНС, дойде редът на главни редактори и шефове на медии. Не знам какъв е графикът, но вместо да гледаме само кадри с фасадата на ДАНС, по-добре да се възползваме от Дните на отворени врати там и да влезе следващата група любопитни.

ДАНС не беше ли институция, която малко или много трябва да работи на сянка??? Да слуша, да записва, да разработва? Не правят ли това т.нар. служби и по света? Какъв е този напън за публичност, като че ли ДАНС е новата звезда под прожекторите и всички са си по местата - само ДАНС я няма на сцената? Дали шефовете на тайните служби в други страни дават интервюта или разказват по медиите ежедневно какво правят, какво са наредили, защо??? Тъкмо Петко Сертов се беше усамотил на високия си пост - отидоха му депутати на гости да го разпитват, после взеха да разказват детайли, после публикуваха текстовете, че даже цитираха тефтерчето на Елиана Масева, която стенографирала по-точно от автентичния документ. Къде живеем?
Примете, че ДАНС трябва да работи малко по-встрани от официалната лудница на държавата, че не всичко може и трябва да се разтяга в медиите като отегчителен сериал с осветени агенти и лични разговори на политици и журналисти.

Ще познаем дали ДАНС работи по делата, които се образуват в резултат на нейното паралелно присъствие в обществения живот. Няма да я направим по-работеща с безкрайните разговори на тема кой какво прави там. Общественият разговор за ДАНС започва силно да прилича на разговорите за футбол, жени и политика, от които разбира всеки българин. А това вече не е добре.