29 септември, 2008

изток


векът на пергела

В България уникално съжителстват най-новите с удивително вехти и ретроградни практики и технологии. Бегло мернах в тв кадър около поредната морска трагедия с потъването на кораб край Емине, че част от българските пристанищни власти мъдруват нещо пред някакъв екран, а пред тях на масата гордо лежат и други пособия за изчисляване: един пергел.
Преди ден-два пък една телевизия отново разказа как работят полицаите, надникна в ежедневието на човека на закона, който живее сред хиляди хартии и не си пази пишещата машина за спомен или реквизит за някой ретро-филм, а работи на нея, все още. Неотдавна пък дознателите показаха как си лепят с тиксо облегалките на столовете, защото се разпадат, а очевидно бюджет за нови няма. Така е, както знаете, и в болниците - някои апарати работят противно на всички физични, научни, амортизационни, времеви, медицински закони. Друг е въпросът... колко точно работят.
Една селска кметица преди време показа и своята пишеща машина и папките изписани лично от нея материали по управлението. И се радваше жената, че отнякъде изпаднал някакъв компютър, та с радост сяда да се запознава с него.
Наскоро будна гражданка се оплака по радиото, че й взимат личните данни в пощата, когато отива за колет и ги записват не къде да е, а в окъсан, с една дума дрипав и мазен тефтер, в който може да надникне всеки следващ от опашката.
Днес се наредих на една друга опашка - в централното бюро за "абонаментни карти и билети на /гр/адския транспорт. На неголяма плазма вътре се върти ограмотително филмче за новите електронни карти за пътуване, за новите автомати за билети, но в обширното помещение попадате в зоната на догадките. По гишетата надписи няма. Не пише къде билети, къде карти, къде поименни или преференциални карти и къде всички останали. Има едно гише "платежни"/каквото и да означава това/, едно - рекламации, а останалите са просто номерирани: като това тук. Просто гише номер 8. Написано... на ръка естествено - върху бял лист. Опашка от пенсионери се виеше като река в скалиста местност пред съседното гише, а на осмото имаше по-малко хора. На съседното пък - хич. Неясно по какви причини и кой на коя опашка си избира да се реди, защото се оказа, че и на 6, и на 8, и на "Платежни" правят едно и също. Но тези витринки с номерца те карат да се чувстваш като идиот, забравил писмеността си. Защо пък са ми надписи, като мога да си повися половин час повече или някой да пита умолително през две минути: "а тук при вас може ли да...?" На подобен абсурд отдавна не бях попадала, но в администрацията са олимпийци в създаването на абсурди.
Докога няма да има обновяване, а затъпяване? И принизяване - на длъжности, професии, обществени пространства за услуги, на дълга гражданинът да бъде обслужен бързо и качествено, да не излиза от поредното учреждение с главоболие и навикан като селския идиот? Докога ще ни се струва нормално да се пише в тефтер? Докога ехото от машините "Марица" ще се чува по някои коридори? Докога посетителят ще има в мобилиня си телефон света, събран на един дисплей, а служителката отсреща ще описва на ръка стотици данни? Докога пергелът ще управлява делника ни вместо компютъра?

26 септември, 2008

imagine

Кръв. На асфалта - в дъжд или слънчево време. Или точно по Коледа. Кръвта на някой, който току-що се е смял, пушил цигара, звънял по телефона, усмихнал се е на детето на задната седалка. Например твоята кръв. Секунди, в които не само воланът, но и животът се завърта главоломно и в буквалния смисъл на думата. Секунди, в които и за вярващите Господ няма. Секундите, в които не ти, а смъртта кара колата.
Вчера показаха поредните брутални кадри от катастрофи в Шуменско. Пак убити, изхвърчали от колите, блъснали се в дърво. А оцелелите от предишните катастрофи сигурно гледат тези кадри по телевизията от инвалидните си колички или от болничните легла. Неоцелелите ги гледат някъде отгоре, където небесните шосета са безкрайни, а ограничения за скоростта няма.
Представи си. Ужаса да умреш разкъсан на асфалта заради собственото си или чуждо безумие да се мислиш за непобедим, страхотен, ненадминат, неуязвим, много печен шофьор. Или да умираш бавно. Да не идва линейка. Или до теб да умират любимите ти хора и да не можеш да им помогнеш. Представи си го. Представи си да умира детето ти заради нетърпението ти да изпревариш в мъглата или да караш по двулентов път в дъжда със 160. Допреди секунди да си мечтал за нещо, да си правил уговорки за утре, да си се ядосвал, да си си спомнил нещо далечно и хубаво. И после: във вихъра на удара и физиката на ламарините всичко си заминава. Вече не се налага да мислиш, да се ядосваш, да бързаш, да даваш пари, да ухажваш някого...... защото теб просто вече те няма. А преди минути беше тук.
Смятам, че обществото ни има проблем не с привикването към натуралистичните гледки, термини като "войната по пътищата" и ежедневната хроника с по няколко "убити"/всъщност и самоубити/, а с въображението. И всеки ден да ни пускат ужасяващи клипове, в които говорят осакатени, ампутирани, обездвижени - няма да се променим. И всеки ден да четем подобни текстове, няма да намалее напрежението по пътищата. Докато ни липсва рефлекс и умението или желанието всеки, който сяда в колата, да си представи какво би станало, ако и когато... се държим на пътя като примати. Имаме генерален проблем да си представим евентуалната собствена трагедия, за да ни трогне чуждата.
И идва в Биг брадър 4 едно момченце, както биха казали хора от друго поколение - "един келеш" на 22 години, което обяснява, че е преживяло.... 15 катастрофи. Дават ни забавни кадри на въртяща се на пътя кола и поредния автоманиак, който с напомпаното си его е тръгнал да доказва... мимолетността на живота си и на живота на другите. Дали няма да бъде срещу теб в насрещното? Дали и ти не си като него? Представи си го. Излиташ за секунди в кървав полет. Защото, както беше казал Джон Ленън, животът наистина е "това, което се случва, докато си правим планове за бъдещето".

снимки: в мрежата ги има в изобилие

23 септември, 2008

защо четвъртият биг брадър става

За първи път от три години насам се загледах в Биг брадър. Помня, следих първия. След това ми стана досадно, предвидимо, празно. А VIP-изданието по замисъл ми дойде в повече. Натрупаха се много фактори да не си губя времето, увлечена в публичния шпионаж на поредната лъскава къща, пълна с глезльовци и странни птици, които се радват да ги дават по телевизора.
Сега обаче е различно. Първо я няма къщата тип "списание" или "сапунен сериал" - има дискомфорт: малко студ, малко походни условия, потискащата гледка на раздробен самолет. Засега. Второ - толкова много жени накуп в тези екстремални условия. Няма да я има и стандартната линия на напрежение или привличане между двата пола, поне. И трето -най-сетне някой се сети за ефекта на обществено "възпитание" на телевизията - готина лесбийка, красива циганка, мъдра мюсюлманка, борбена сляпа жена - такъв е светът, в който живеем. Има нужда тези невидими граници и различия помежду ни да се показват, съвместяват и осветляват по-често в медиите, макар и в риалити-шоу. А може би тъкмо там ефектът е по-силен.
Това ще е най-провокативният Биг брадър. Заради всичко изброено, заради крайните реакции, които може да предизвика. Но като рискуваш да заложиш на крайности, очакваш и крайни реакции. И огромен рейтинг.

p.s. С влизането на мъжете в паралелния самолет става още по-интересно:)

21 септември, 2008

есенни препинателни

Есен. /За реалистите. Ами, есен. Вади палтата и чайовете и това е./
Есен? /За оптимистите. Дали? Дали не е за малко?/
Есен?!?! /За песимистите. Вече? Навява мисли за зима./
...Есен. /За меланхолиците и уморените./
Есен... /За очакващите./
Есен! /За романтиците. Шарено-сива, вятърна, мокра, красива!/
Есен /За щурите, непукистите, финансистите, за които няма сезони:) Просто "есен". /
Есен, есен, есен. /За всички останали. Монотонна, с кихавици и мирис на лимон, с тъмните дрехи и тъмното сутрин./

19 септември, 2008

задният двор на паметта


Има образи на запустението, които не са непременно образи на разрухата. Защото са свили под рехавата си повърхност повече живинка, отколкото очакваме. Или поне не всеки запечатан миг пустота означава забрава. Мисля си, че дори един да види, разчете или да си представи историите зад тези образи, те не са безнадеждно забравени.

Някога тази къща е била в центъра на селото. Отсам е мегданът. Преди години оттук ежедневно минаваха автобуси по няколко пъти на ден. Сега май минават веднъж седмично. Преди години имаше пощальон, който носеше "Работническо дело" и "Земеделско знаме" всеки следобед. Сега на стената на пощата има само табло с некролози.


Вещите си имат "памет". Ако не сте виждали и... помирисвали такава печка поне веднъж в живота си, не се спирайте на тази снимка:)

Делва в манастирски двор. Където всичко е замряло в пукнатините на времето, всичко е зелено, зелено и тихо.

Оградата на Женския метох в Самоков. Привечер в двора шурти само водата от манастирската чешма. Саксиите се имат своя дрямка и свои клюки.

шлифер, шапка и бастун

Шарен бастун в златисто-кафеникаво. Добре лъснати обувки. Очила с дебели рамки. Стар панталон и стара шапка, каквито вече не се продават. Шлифер стил 70-те, а може би по-рано. Познахте ли го? Класическият пенсионер - дядо, който се движи с градския транспорт. За разлика от бабите, където е трудно да обрисуваш събирателен образ, дядото, когото описвам, си има запазен стил и марка на поведение.
Сутринта видях един такъв. Слабичък, стоя прав стоически доста спирки наред до кабинката на шофьора. Защото е от типа, който не връхлита с пъшкане и не разбутва половината тролей, докато седне с многострадална въздишка. А съм сигурна, че има не по-малко основания да го направи.
Винаги съм харесвала този образ - с вестник или без вестник под мищница, с бутилка минерална вода или не, ми напомня за образа на пенсионера отпреди години. Спретнат дядо, който става рано, води внучето на училище, плаща си сметките навреме, клиент или не на ваксаджията на ъгъла - винаги е с чисти обувки и дебела носна кърпа от плат в джоба. Днес тези дядовци са на изчезване. Вероятно в тези диви времена и желанието им да изглеждат "изтупани" се променя несъзнателно под натиска на спорната мода, магазините втора ръка и дрехите, дадени от синовете.
Като видя такъв старец, малко или много му се възхищавам: на търпението да си извърши всички ритуали по облеклото, на непукизма да си остане мислено в онова време, което му е създало тези навици и нагласа към света, на сантимента да си носи стария часовник от 1982-ра и да го навива вечер на фона на всички китайски еднодневки. На джентълменското великодушие да не си проси място, въпреки, че трудно стои прав.
Тези хора са като сенки, отпътуващи към безкрая - изтънели, скътали болежки и спомени, залутани в хаоса на безпаричието и модерния лукс, чиито лица са едно до друго. Не ги забелязваме, или просто не им обръщаме внимание, критикуваме ги на ум, че пътуват в претъпканите трамваи рано сутрин, може би ги съжаляваме, че властта им предложи да ходят на море, често ни дразнят и в кривото огледало на времето почти не се "виждаме" в тази роля след години.
А те си носят горчилката на днешния ден като вчерашен вестник с нерешена кръстословица, вероятно ще я отнесат и там горе. И някъде след тях ще остане само по някой ожулен жълто-кафяв бастун и антикварен часовник, който никой няма да навива.

17 септември, 2008

обречена кауза

Да намериш плюшена играчка без т.нар. пискун в корема? Изгубена предварително кауза. Когато синът ми беше по-малък, ми беше много неприятно да получава купища различно писукащи, врещящи, мяукащи, пеещи фалшиво и прочие плюшени играчки. Някои от които с безкрайно неиздържан външен вид - добавени светещи елементи по ушите или лампички на корема, или украсени с повече от един брой сърца с потресаващия надпис "I love you".
Малко са сред тях онези, които са семпли като визия и цвят, не издават звук и приличат на първообраза - например лъвът да прилича на лъв, а не на кенгурче, а кравата - да бъде крава вместо неустановено животински вид.
Наскоро се наложи да търся подарък за 7-8 годишно дете. Вярвате ли, че в достатъчно голям магазин всичките плюшковци звучаха? Избираш някоя симпатична, гледаща умилително, достатъчно гладка и нежна играчка и звукът, който излиза от нея те довършва. Пример: светлокафява маймунка, която квичи/не преувеличавам!/ като добитък пред ножа.
Не разбирам манията на китайските производители на играчки да озвучават. Ама никак не я разбирам. За бебета е неподходящо. За деца, които гушкат играчките си в леглото, както повелява класиката от филмите - също. За родителите - пискливите и неадекватни звуци са голям тормоз. За кого звучи "музиката"?

08 септември, 2008

магазинА търси продавачка

Това ми е любимият надпис. Украсява от баничарници до бутици. Достолепно и без да му пука. Че трябва да е магазинЪТ, а не магазинА. Същото е като "апартаментА се дава под наем" или "паркингА се плаща до 5-то число на месеца".

Може да е много досадно, но такива са правилата за писане. И като не си научил основни положения, би трябвало да се броиш донякъде неграмотен. Това с пълния и краткия член е обществено бедствие. На всички нива - администрация, медии, магазини.

Но нежно и по-тихо тлее още по-голямата неграмотност - на знаещите английски, които превеждат филми за мрежата. Торентите са пълни с изумителни субтитри, където да напишеш "бОтилка", "ноща" и "Утчайващо" е абсолютно нормално. Понеже и голяма част от публиката вече не прави разлика между правилно и неправилно. Какво значение има дали пише "иСпепелявам" или "изпепелявам", щом като се вижда за какво иде реч?

Но тъй като това е част от по-голямата тема за четенето, образованието, общата култура, личната култура на писане, ще кажа само песимистично, че идват лоши времена за правилно пишещите и говорещите:)

p.s. Едно изречение от указания на Blogger: "След като вече сте там се обедете, че “Разгъване на шаблоните на притурки” има отметка. " Защо имам Осещането за масова неграмотност?

бардак-държава

В центъра на София? Бардаци? Горе-долу така изглежда реакцията на МВР-министъра, като дойде реда му да коментира взривовете в два публични дома.
Сега полицията тепърва щяла да проверява по-изкъсо какво, къде и как се извършва в легалните прикрития на бизнеса с проституция като масажни салони, клубове за компаньонки и пр. И доколко търпимо било за обществото съществуването на такива места. То обществото, ако му бъде оставено да решава - сигурно ще се раздели на фенове и на противници на бардаците. Политиците също, съдейки по ентусиазма им да говорят, пишат, решават за проституцията през изминалите дълги години на беззаконие за древната професия.

В същото време Рила гори. Френски хеликоптери показват мускули във въздуха, Емел Етем се оплаква, че държавата нямала ресурс да се справя с подобни кризи. То за всички кризи е така. Така беше при наводненията. Така ще бъде и не дай Боже, при земетресения. Все за нещо няма да сме готови, няма да сме купили техника, няма да има обучени хора, абе пробойна ще се яви някъде. С една дума - извънредните ситуации са ни ежедневие. Падащи работници от скелета, т.нар. война по пътищата, летните пожари.

Че бардакът е доста шумен подсказва и включването на Б.Б. в среднощната полицейско-медийна агитка след взривовете. И на стената потрепна като от стар прожекционен апарат внушителната сянка на мъжа, който пази обществото от лошите, в годините, когато беше главен секретар.

А Волен е на площада. За неговата си битка. Пред археологическия музей в София кънти от слова, призиви, патриотична музика. Но както иронично се изрази екс-вътрешният министър: какво е сегашната опозиция, ако не група кресльовци, един касетофон и няколко химикалки?

И докато на жълтите павета има палатки и сенници, които да държат буден опозиционния дух, фермерите от Кърджалийско се бяха подслонили под вехто одеало на квадратчета, като в индианска колиба, на един от последните си протести. А измамените туристи в Кушадасъ си бяха застлали да дремнат направо на тротоара, защото една от стотиците туристически агенции се беше подиграла с тях, пращайки ги на курорт... ама без платен хотел.

И това ако не е бардак-държава...

03 септември, 2008

излишък

Казват, че и след най-мрачните времена идват по-светли. Че след лишенията идва изобилие. Ако се вярва на тези приказки, в България дойдоха месеците на изобилието. Или на излишъка. Първо млякото започна да се лее в излишък. Гневните фермери задрънкаха звънците, заиграха хора по пътищата и заизливаха мляко.
После без скърцане, съвсем планомерно, се разтвориха големите двери на излишъка. И бе обяснено за какво ще има пари от излишъка. Освен за инфраструктура, ще има и за "социални нужди". И министър Петър Димитров игриво попита: защо са ни хубави пътища, ако по тях ходят гладни и бедни пенсионери? Затова правителството реши да прати малко от пенсионерите на море... през септември. В края на сезона, когато хотелите затварят, плажовете са студени, морето - мръсно, но пък сезонът на последната битка преди изборите започва. "Лотарията" с 5-те хиляди изтерзани и заслужили този лукс души е като от стар социалистически празник.
Пари от излишъка ще има и за полицейски коли. Също за "спрени европрограми". От ГЕРБ-Бургас надигнаха глас "пари от излишъка" да се дадат и за намаляване на задръстванията по морето. Като се направят обходни пътища. Преди няколко дни синдикатите си набелязаха пари от излишъка за електронна здравна карта. Днес пари от излишъка поискаха и хората с редки болести. НДСВ пък си дърпа излишъка към сребърния фонд.
Явно този излишък е безкраен. Чак се почувствах глуповато, че не съм си заплюла нищо от излишъка. Има обаче един друг излишък, който покрай големия държавно-правителствен-политически излишък просто бледнее. От него също можем да спретнем дълъг списък:
- излишък на политическа глупост - Димитър Стоянов например се жалба чак в европарламента със старите си синини от общуването с полицията
- излишък на арогантност на пътя, където всеки ден следи от кървави ламарини остават след нечие безразсъдно шофиране
- излишък на боклук - най-вече софийския, от нийде непожелан
- излишък на таланти - начело с Бербатов, олимпийците по математика и информатика...
- излишък на мистерии - любимият BG-жанр през последните години - Ангел Бончев, Пламен Константинов...
- излишък на намаленията - драстични, поголовни, драматични, по всички витрини
Изобщо излишък на крайности. Имаше едни хубави упражнения - "зачертайте излишното".