27 март, 2008

приказка за вятър и запалка

Думите на последната седмица са две: вятър и запалка.
Първо беше ураганният Вятър. Изпочупи по мартенски покриви, повали дървета и билбордове, разпиля боклуците и... утихна. За да светне пламъчето на... Запалката.
Силният вятър се пренесе от улицата зад дебелите врати на вътрешната комисия в парламента. И се развилня там. Набразди повърхността и на сутрешните телевизионни води, където въртележката на генералите роди поредните серии от МВР-трилъра "Куйович - Иван Иванов - Илия Илиев". От тъмното се появиха още имена: безспорно действието се нуждае от нови герои, за да не започне публиката да придремва. Появи се Справката, подсетила ни, че мутренският речник на 90-те е жив. И трябваше някой да светне. Да освети още малко ъглите на сцената. Какво, ако не Запалка?
Появи се и снимка. И интрига за ъгъла на снимане. Кой е снимал? Ама вие още ли гледате филми по телевизията? Този не ви ли харесва повече? Една снимка може да бъде отнесена от вятъра на забравата, ако лавината от кални факти набъбне. Една снимка може и лесно да изгори. На теория изгарят и образите върху нея. Но една снимка, закачена на простора на изборите, може да се ветрее на вятъра и месеци наред. Зависи.
Замислете се: Запалката пали и спирт, а толкова много алкохолно-бандеролни интереси се намесиха в пиесата. Отдалече мирише на спирт. Има какво да гори.
...Имало едни Братя, които не били братя. Те се срещали със Запалката. Но някои Генерали разказали това. Друг Генерал бил прибран и скрит от комисии и медии, за да не лумне още по-силен огън от Запалката. И задуха политически вятър. В платната на опозицията разбира се. Тя се отърси от първоначалната плахост на сцената и се провикна по-силно: има ли някой там? Има ли вярваща публика в салона или публиката погнусена започва да си излиза?
Ветровете напролет са различни. Някой друг Вятър може да угаси Запалката. И отново да настане мрак. Интересните случки от последната седмица да влязат в тефтерите на Прехода, а Тройната лодка да преплува, клатушкайки се, последната предизборна година. Но може и толкова силно да задуха, че да обърне лодката и всички да се издавят. Знам ли.
Имаше една хубава реплика на края на филма "Хавана". "Седя облегнат на стената, с лице към вратата... Може Някой неочаквано да влезе. Все пак това е страна на урагани..." Но, както и с горния сюжет, трябва да сте гледали филма, за да я разберете.

P.S. Появи се и Кибрит, но за него - отделна приказка.

23 март, 2008

майсторът от търничене


Христо Йотов живее на края на селото, съвсем до розоварната. Не знам у дома ли е, не е ли. Затова тръгвам по дирите на дървените стърготини. Насред двора, в причудлива гора от пънове и странни форми, насред бръмчащата машина и покрит до веждите с фин прах от дървото, той извайва поредните светове. Сепва се като му махам - приближила съм го, без да ме чуе. След операция, която месеци наред го държала встрани от страстта му, намалил цигарите и почнал наново.

"Съчетание на груба работа и творческа мисъл" - така определя онова, което прави. Винаги се е пазел, да не "попадне в кича". Преди години в селото имал малка галерийка, на 150 метра от къщата. И чужденци идвали. Сега обаче галерията я няма. Негови неща могат да се видят в Орешак, Калофер, Лещен - при писателя Борис Христов, който му помагал много. За разлика от депутатите, които на изложбата на Христо в парламента хем му обяснявали, че много им били скъпи творбите му, хем си гасели фасовете в тях.


"Това момче ще стане майстор, взима занаята с очи" - така казвал за него майстор в Орешак, където Христо правел мускалчета и всякакви съдинки от дърво. Пораснал е в трески, от овчарска династия е, но и дядовци, и чичовци има колари. Старите воденици били като свърталища на духове, самодиви, вампири, приказни видения. Животът в планината, гените, фантазията - всичко това се смесва и натрупва, докато не му хрумва да прави големи пластики от дърво. Лепил е китари в казанлъшката "Кремона". Едно от първите места, където показвал дървените си същества и форми, бил скалният Аладжа манастир. В един период бил и "галеното дете на НДК и на Христо Друмев". Сега подобни изложби са му скъпи.


Един творец трябва да има обща култура, независимо от занаята. Да знае песни, легенди, приказки, митологии, иначе става дребнав майстор, без размах, замисля се Христо. Жена му прави страхотна баница, помага му при шлайфането, урежда му срещи и участия. А той казва за нея, че била "като къпина - тук се увие, оттам закачи, все отнякъде дърпа, а накрая... като брошка застава на гърдите ми".

Подарявам му изрезката от "Стандарт" от август 2000-та, в която имаше репортаж за него. Пазя я вече 8-ма година. Дори не знаех къде е това село. Сега, случайно ми излезе на път, след като отдавна искам да разкажа за него. Или случайности няма?

20 март, 2008

спомен за капучино



От конкурса "Майстори на рисуваното капучино" - за аматьори и професионалисти, състоял се преди седмица в София.

снимки: кафене.бг


ключови въпроси

Вероятно често ви дразни изразът "ключов въпрос" - той е сред политическите клишета, които наводниха ефира. Аз обаче размишлявам над ключовите думи за попадане в този блог през последните месец-два и съм доволна, че следните шарени "ключови въпроси" са отправки към този сайт:

Амстердам
Ален Делон
машина за понички/твърдо на челни позиции от доста време:)/
глина
зюмбюл
куба
акордеон
инстантно кафе
малката кибритопродавачка
прошка
стара музика
мотоциклети Ява...

Аз ли съм писала за всичко това? :)

18 март, 2008

ритуалното черногледство

Само за последните две седмици:

-педофил уби момиче в центъра на Трън
-разхвърчаха се отломки от историята с овъгления влак край Червен бряг
-шеф в ГДБОП бе обкован с белезници
-замириса на кражби в САПАРД
-заместник-министър си легна Феим, а го събудиха Петър
-доцент от "Съдебна медицина" бе уличен в търговия с органи
-деца хапнаха от отрова за мишки, а друго дете скочи от третия етаж
-спасиха самоубийца, тръгнала да се хвърля от балкон с детето си
-джип прегази момченце в центъра на София
-питбули нахапаха дете и възрастен мъж
-почтен и тих гражданин отстреля жена си, сестра й, рани сина си и побегна...

Дали сюжетите стигат, за да има всеки ден по един кратък филм на ужаса, погнусата, безизходицата, в която затънаха "новините"? Всяка скандална брънка прераства безпощадно в сериал. Всеки пореден скандал изглажда като валяк предишните.
Преди дни, срещайки се с една преводачка от френски, докато чакаме госта от Африка, си говорим за събуждането с черната серия. "Вече се будя в четири сутринта с ей такава топка в стомаха, стяга ме, напрегнато ми е, без да знам защо. Сякаш съм в постоянно очакване да се случи нещо лошо", казва ми жената. А чакаме африканец, който свири на традиционни инструменти, разказва за племена, села, вождове и магически птици. Който се среща със софийските ученици бос, в широки шарени дрехи, понесъл мъдростта на един свят, в който вероятно има достатъчно лоши новини, но по-малко медии, които да ги дъвчат. Човек, който напомня, че пред големите катаклизми "сме много малки", че заставайки дори срещу обикновена планина, трябва да се сетим колко сме малки....Дали сутрешните титани-участници в праймтайма си задават въпроса "колко сме малки"?

Досадно ми е да пиша за това през месец, но е факт. Почти няма ден, в който телевизорът като сутрешен оракул да не извести, или прогнозира, или изрови ако не настояща, то бъдеща драма. Ако не са хора с редки болести, ще са общински далавери. Ако не е заловен с подкуп лекар, ще е заплаха да ни спрат тока. Ако не е някой чиновнически скандал, ще е поредният агент. Ако не е пролетното напрежение пред наводнения, ще е международното положение....

Българинът полудявал. Периодично, с катранено черни големи букви, вестникарите възвестяват масовата лудост в цифри, психолозите говорят "за стреса и прехода" като отключващите агресия фактори. Някой би казал, че и да не търсиш лошите събития, те сами идват. Подреждат се в чакалнята на телевизионното студио, витаят послушно в ефира, чакат си реда да ги видиш, чуеш, прочетеш за "добро утро". От това медиите се хранели. А че все повече тази храна прилича на мърша, че на 50 километра от пъстрите сутрешни студиа животът има други измерения, на кого му пука. Важното е да се живее екстремално, медийният живот да е пълен с адреналин, с нередности, с нелепости. Хранителна среда.

Очаквам да се случат две неща:
- екстрасенсите и наблюдаващите небето да обяснят, че сме в черна дупка за дълъг период от време
- да оформя следващата анкета: "Кога очаквате добрата новина" с възможни отговори: следващата седмица, догодина, няма такава

16 март, 2008

до угърчин и обратно

Фотоизложбата „До Угърчин и обратно – фотографии на младежи, отгледани в дом” се открива утре вечер в зала "Средец" на министерството на културата. Снимки на осем "деца от домовете" на възраст от 16 до 23 г., прекарали детството си във вече закрития дом в Угърчин, ще се продават, а средствата ще се върнат при тях.
Визуални разкази за хора и места, оказали влияние върху живота им, пише в съобщението за изложбата. Толкова рядко имат думата. Обикновено са в кадър като участници в мрачна пиеса, преливаща от насилие и безнадеждност. В тази изложба са автори, опитват се да видят средата си отстрани. Дали за миг, само колкото трае щракването за снимката, забравят? Или ако забравят, няма да стане добра снимка?
Сигурно е много тъжно, обръщайки се назад, да видиш тези кадри и да знаеш, че това е твоето минало, че нямаш друго, че то е предопределило в голяма степен съдбата ти... Но сигурно трябва и да си смел, за да го затвориш в рамката на една снимка, така безпощадно разголваща спомените. За тази изложба тези бивши "деца от домовете" ще имат нужда от още малко смелост - нашата. Да усетим техните истории, а после - да ги отнесем с нас. Вероятно няма да са скъпи. Вероятно част от горчилката ще изчезне, заради споделеността с непознати.

12 март, 2008

двама мъже на възраст

Общото между тях е, че са твърде скромни хора. Единият цял живот е рисувал, другият е танцувал, но е месил и хляб. Дванайсет години работил в петричкия хлебозавод още от откриването му. Казва се Христо или бай Ристо. Всички го знаят, защото и до днес, вече почти 50 години, вече като пенсионер, "за една бира и две кебапчета", занимава с народни танци любители. Играе от малък и така го запомнили - чакал на мегдана да се извие хоро и все там отивал.
Другият герой е художник. Приближава към мен с износен, раздърпан пуловер на петна. Рядката му бяла брада е прораснала, очите му са пъстри, но белезникаво помътнели от възрастта. Обича коняк. Разказва ми за изкуството на голото тяло, за рисунъка, колко е трудно да нарисуваш ръка и колко често онези, които не умеят, я покриват с дреха или нещо подобно...Казва се Георги. Бил е ученик на Илия Петров. Живял е на таван с външна тоалетна и е излизал навън с 30 стотинки в джоба. Чуди се как сега се купува всичко, което минава за изкуство. Например картина, "изработена" от засъхнали животински изпражнения. В неговите картини цветовете се движат. Сякаш като се стъмни, напускат рамката. Пророци, хайдути, изворът на белоногата, светци и царе, портрети.
Христо помни баща си, след като останали без майка. "Седи вечер умислен, а ръката му, подпъхната в балтона. За пари ще да е, няма за какво друго". И се хванал да меси хляб, да помага. Седнали сме на пейка в малка градинка, а до нас - бившата сграда "на партията". И тук е идвал по "творчески въпроси". Отказва да му взема дори кафе. Притеснява се и говори тихо. След жестока катастрофа е изгубил жена си. Две години бил зле физически. Но се върнал към танците, "в черна риза". Смята, че чалгата променя усета за музика.
Георги е атеист. Но рисува кръстове, защото всеки си носи кръста. Цитира Исус. И изненадващо признава, че в дома му музиката има превес над картините. Рисувал портрети на...., а той взел че за благодарност си откраднал единия. На тръгване ми заръчва да запомня: слушай внимателно досадните събеседници, за да усетиш кога да ги прекъснеш:)
И Христо, и Георги, не са образи от първите страници. Вероятно не се вълнуват от Будимир Куйович, САПАРД, дали президентът е ловил лисици или кой е с отрязани уши. Не пазаруват в лъскави магазини и не ги вълнува модното. Живеят така, както винаги са живели. Новите времена не са им изкривили представите и желанията. Не са ги променили. Колко от нас могат да го кажат?

08 март, 2008

зюмбюл или фрезии?

И така, 8-ми март. Нито е да го празнуваш, нито да се правиш, че не го забелязваш. Защото все някъде ще се намери някой, който с лицемерна ретро гордост да ти го честити. Едно време беше друго. Събирахме стотинки,
за да купим на майка ни някоя шнола, лак за нокти или нещо дребничко, а за бабите - по някой нов тиган. Зюмбюл или фрезии? Това са осмомартенските аромати. А майките на този ден винаги бяха красиви. По онзи начин, по който майките-другарки успяваха - класическа хубост, рокля, без да пазаруват в МОЛ-а, с обувките от миналата година. Не днешната раздърпана, малко хулиганска, тинейджърски проблясваща красота на кльощавите майки с дънки с ниска талия или неестествен от солариумите тен:)
Демокрацията превърна осми март в странна дата. В студентските години се празнуваше, но се знае, че студентите празнуват и без повод. Цветарите започчнаха да удрят кьоравото на този ден, възползвайки се от страхопочитанието на мъжете. Задължителният букет в мъжката ръка е хем представителна, хем безумна гледка. Един ден в годината, в който да забележим по този начин жената до себе си. Кошмар. Прекрасно е, че тази година осми март е неработен ден, защото и служебните карамфили от колегите са си фасаден жест. Да идеш на торта и кафе с приятелка - виж това може. Там я няма суматохата "ама аз те уважавам". Обикновена женска среща - малко клюки, малко сълзи, малко надежди.

07 март, 2008

двусмислици

Котката обича да се излежава пред прозорчето на будката с икони. Наближи ли купувач, мързеливо се отдръпва встрани. Фотоапаратът обаче й действа по друг начин:)

Вижте отблизо тази фасада/клик/ - символ на комедията или на трагедията българска???

шипка - днешната, не онази

Шипка бе в представите ми от учебниците. Нямах образ за селище, повече връх, битки, опълченци, заглъхнало ехо от героизъм, който днес е малко или много музейно понятие. Приближавайки Шипка откъм Казанлък почти привечер, в сряда, когато времето съвсем се развали, видях първо златото върху куполите на храма "Рождество Христово" да свети върху сивата дреха на Балкана. Гледката е мистична.
Днес Шипка е тихо място. Два интернет-клуба, едно кафене "Аспровалта", наречено така заради местните-каракачани-преселници в Гърция, пустеещи сгради, заключена галерия с великолепни скулптури-миниатюри на Христо Песев и картини на Радка Владева. Не бях чувала за тях, но подобни места са за това - да откриеш нещо или някого. Един клуб на пенсионера, една тъжна Чирпанлиева къща-музей с битовите следи от историята на шипценци. Един местен и познат на много българи "Tom Jones" - Иван Караиванов - пял Синатра, Елвис, Том Джоунс и какво ли още не години наред в софийските хотели и по морето, сега накуцващ, със старомоден велосипед, на който закача бастуна си. Казват, че тук малки и големи са наясно с посоките и е рядко срещано някой да ти обясни нещо с ляво и дясно, използва се "на запад от..." или "... от източната страна на..."
В Шипка не кипи търговия. Автобусите за Казанлък са на половин час. Но вече работи втори хотел, чиито тераси гледат право към могилите Голяма Косматка и Оструша, където бяха открити някои от тракийските чудеса. Очакват още хотелски попълнения: туризмът изглежда единственият и най-логичен източник на доходи, защото "Долината на тракийските царе", както обича да я рекламира Казанлък, е по-близо до Шипка. "Търговците пред храма" продават всякакви розови еликсири и признават, че предприемчивият Китай прави дори "традиционните български розови продукти" и че те вече се продават и у нас. В ясно време се вижда язовир "Копринка", на чието дъно лежи древният град Севтополис.
Някога тук са се лекували миньори от цяла България, защото въздухът по думите на местни хора "не се диша, а се пие". Шипка е от онези места, в които нямаш нужда от интернет, телевизия, новини. Вярно, нямаш избор къде да пиеш кафе, но ако си стигнал до тук, можеш да застинеш за ден-два в безвремие, можеш да избягаш, да забравиш за мобилния телефон. А после - да потеглиш към околните десетина могили, прибрали в пазвите си както спомените за иманярите, така и оцелялото тракийско съвършенство.
Сега в Шипка чакат да се запролети, да дойде "Китов по къси гащи и коркова каска", а с него и туристическото оживление...

04 март, 2008

ръждясалото "оставка"

Властта в България винаги е "готова да подаде оставка". Сериозно. Така се получава след всеки гаф, инцидент, разкрита далавера. Властта е готова, АКО... Тук вече следва едно размазване на "пейзажа" - личности, причини, разследване, медийно буксуване на термините "вина", "отговорност" и морал. Толкова колебливо и отблъскващо, че дори след време героят с потенциалната оставка да я хвърли на масата, ефектът вече е отминал. Като да играеш велик монолог, след като публиката си е тръгнала и техниците са изгасили осветлението в залата.
Така поредният властимащ, "готов да подаде оставка", се оказа транспортният министър след трагедията с влака. Евентуално, ако, когато и т.н. той ще подаде оставка. Червеният хор отзад пък приглася, че това не било нужно, не било уместно и т. н. Оставката като сериозно политическо самонаказание, у нас е абсолютно виртуална тема. До оставки почти не се стига - обикновено минаваме с мъмрене или... възстановяване на работа, след като съдът не докаже прегрешенията/справка Делян Пеевски/.
При изписване на ключови думи "готов да подам оставка" търсачката вади дълга върволица имена: Богомил Бонев, Мехмед Дикме, Бойко Великов, Веселин Близнаков, Христо Лачев, Петър Стоянов, Пламен Орешарски... Много са. Да помните толкова много оставки? Даже в нажежена до червено ситуация обществото остава слабо уверено, че хората с отговорности имат понятие за вина, усещане за провал, респект пред фактите. За морал въобще не отварям дума. Оставката в BG дори не е политическа играчка, защото не са прочели упътването за употреба. Дори онези, които обичат да казват, че ходят "с оставка в джоба" си, не го мислят сериозно. Какво да очакваш от хора, които не могат да приемат най-елементарното - да се оттеглят в подходящия момент? Как искате нещата в тази държава да вървят, след като винаги има много вини и никога вината не е на политическия човек, който държи властови лостове на някакво ниво? Понятието "оставка" у нас е хванало нелечима ръжда. Като отдавна забравена на двора под открито небе вещ. Като стар инструмент в мазето. Който вече за нищо не служи.

03 март, 2008

националното - все по-неуловимо


Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими. Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност.
В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник?
Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задръствания на път за летище "Гетуик". Прибирахме се от гостуване на ансамбъла на Лили Игнатова в престижната зала "Роял Албърт Хол". Сред "шеги и закачки" някой отпред запя. Момичета от танцьорките. "Полегнала е Тудора". На магистралата - безкрайна линия от мигащи в тъмнината светлини от колите. На стотици километри от България звучи една от най-българските песни. Непрофесионално, но искрено. Докато слушах тази песен, се почувствах като на заточение, сякаш няма да се върна още дълго в България, въпреки че полетът беше след два часа. Толкова силно усетих далеч оттук нещо българско. Исках да се прибера възможно най-бързо... Подобни примери за неочаквана горест, когато нещо "мило и родно" те хваща за гърлото, мога да изровя и от пътуванията си в страната. А парадите, венците и речите в дни като днешния не ме трогват особено.
Затова и днес, когато над милион българи са зад граница и си правят малки колонии някъде, отварят магазини с български храни, български ресторанти и училища, си мисля, че не е важно колко българско ще покажеш пред другите. Важно е колко носиш в себе си.

01 март, 2008

малко смърт за вечеря?

Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни. Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме. Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си. И всичко, което става някъде, е просто картина. От време на време изпитвам вина, че се храня, докато гледам всичко това. Че то се вписва в обикновения, вечерен, домашен кръг от случки, без да наруши спокойствието му, без да отнеме от уюта му. Сигурно е нормално. Ако всяка катастрофа на пътя нахлуваше в него по по-драматичен начин, сигурно нямаше да имаме убежища. Но трагедиите все по-често стават фон. Информационен шум, с който се будим. "Музиката", на която вечеряме. Тук по-скоро се чудя дали способността ни да го правим: сутрин да пием кафе с трагичното, а вечер да се отпускаме сред близките си, докато ни разказват за произшествия, дали това не ни прави като цяло по-диви, по-неприемащи нещастието, когато то не е зад вратата ни, по-неспособни да разбираме мъката на другия?