28 февруари, 2008

мартениците - потоп


Купувам мартеници в последния момент. Всяка година си казвам, че следващата ще го направя по-рано. Когато можеш да им се полюбуваш, без да се буташ, не на един крак. И да избереш. И всяка година първите сергии, които изплуват в началото на февруари, не ме привличат достатъчно, докато стане... потоп. Неудържимо е - има мартеница със Спайдърмен, има и мартеници, които са малки бижута.
Сутрин на Поп-а още в 9 не се вижда нищо друго, освен сгъваемите щандове, отрупани в цвят. Гъсто наредени един до друг, а вятърът вее по-големите Пижовци и Пенди. Мартениците стават все по-смели, все по-шарени, все по-сериозно отдалечаващи се от семплия двуцветен оригинал. Все по-сериозно залитам към тези многоцветни варианти, но държа на онзи вълнен конец в естествен цвят, който е като нишка към миналото, към старото, към уюта да си представиш хиляди ръце, правили през годините... домашни мартеници.
Става все по-трудно за кратко време да накупиш мартеници за всички близки души и сърца, защото производството е в такъм подем, че моделите са стотици. И винаги срещаш някоя, която е още по-симпатична от предишната. Както отбеляза днес продавач пред една госпожа: "то и с мъжете е така - вземаш някой, после се чудиш защо точно него си го избрал".
Тъмно е, а по спирките неуморните продавачи на мартеници не се разотиват. Сутрин ги заварвам там. Сякаш мартениците спят по площадите. Не съм се замисляла къде прекарват остатъка от годината, до следващия побъркващо шарен февруари, когато стават всенароден бизнес:)

24 февруари, 2008

за пророчицата и пазача никола

Някои хора дълго след смъртта си карат другите да си спомнят за тях. Така е и с Ванга, чиято къща в Петрич сега стягат за музей. Като малка прекарвах цели лета в този град. И никога не бях влизала в този дом. Помня го смътно в една от преките до пазара на открито и хората, които чакаха на опашка. Но дори не съм сигурна, че това е изцяло мой спомен, а не е обагрен от легендата около това място и тази жена. За която много са ми разказвали. Съвсем наскоро влязох в ремонтиращата се къща за пръв път.

Странно е да видиш толкова вещи, които обикновено се "разотиват" с починалия и изчезват от видимия свят, по местата им, където са стояли с години. Странно е колко "живо" изглежда всичко: пръстта, останала по празните саксии, шарените възглавници, кристалната гарафа за вода, спрелите стенни часовници, иконите, изкуствените цветя. Е, описът на имуществото е по канцеларски стриктен и някои вещи, които няма да са част от музея, са прибрани и запечатани в тъмни чували, едно черно палто виси в коридора позацапано от прахоляците на ремонта, в стаята с иконостаса слагат ламинат... Боядисват къщата в гълъбовосиво, каквато е била някога. Шум от инструменти и работници, които довършват зида пред къщата, откъм улица "Ванга". И няколко срамежливи кокичета в градинката отпред, още назасадена. В очакване на първите посетители, на табелите с информация, на разгласата, че тази къща отново ще отвори врати...Като къща на спомените за онези, които са били при Ванга. И като къща на представите и митовете за онези, които не са.

А на Рупите, където времето наистина спира и мъглицата от горещите извори с мирис на сяра, се разнася над обширната равнина под Кожух, живее пазачът Никола. Идва да нахрани любимите на Ванга шарени кокошки токачки и разказва как "преди птичия грип" се разхождали свободно из околността, а сега са затворени с телен покрив над главите. Хвърля им жито и си спомня, че 30 години минавал близо до Рупите, работел като машинист и гледайки местността от влака, си мислел: "Ех, като си пенсионира човек да дойде на такова място да живее". Така и станало. Не спи много нощем. Слуша радио. За разлика от мен, не вярва мястото да се промени след завършването на туристическата спалня, която в полукръг заобикаля неканоничната и неосветена от БПЦ църква "Св. Петка" като манастирски комплекс. Нямало и нови заведения да отварят, отговаря на скептичния ми поглед. Ще има ботаническа градина. Посетителите все така ще могат отвън да разглеждат едно от помещенията, в които Ванга е прекарвала дните си. И да си правят кални бани, ако решат да използват близостта на лековитото място. "Бастуни хвърлят хората".

Сега има затишие. Зимата в тези краища на юг е почти като пролет. Цветът на земята, която рядко задържа сняг, си е все така пясъчно-кафеникав. Туристите още не са утъпкали новия маршрут: Рупите... и до къщата на Ванга в Петрич. Където няма да има забрана за снимане. Вероятно ще има рекламни материали, за които ще се погрижи общината. И от едно необикновено място с ореол на мистика и препредадени с шепот предсказания, ще се превърне в обикновена спирка на любителите на легенди. Като Демир Баба Текке или Кръстова гора.

22 февруари, 2008

пътуващи икони от балканите

Нови балкански икони. Пътуваща изложба. Идва от Лондон, Осло, Хелзинки, Рейкявик, Белград, Кембридж... Събира три стила на рисуване на иконата - традиционен, модерен и наивистичен.

В България е настанена в Криптата на храм-паметник “Св. Александър Невски”. На Балканите много неща си приличат, за много от тях спорим чии са. Тази обща изложба е от сближаващите знаци. От онези, които нашепват, че зад близката порта на съседа има още непознати и изненадващи неща.

Всъщност, тази пътуваща изложба е в една от нишите на Криптата. По-ценна е сбирката от стари български икони, разгърната в цялото пространство. Ако имате време. Ако 6 лева не ви се виждат много за толкова старини накуп. Ако не сте предубедени към подобно изкуство. Защото извън църковните послания, иконата е чисто изкуство, макар и в рамки. И след старите е интересен погледът към новите икони, чиито цветове и дори щипка чувство за хумор някога биха били немислими.

крехкият протест срещу найлона

Един протест, оше ненабрал сила, стои между останалите за мнозина вероятно като екзотичен. Между звънците на кравите на жълтите павета и кресливите опозиционери, петицията на студента по европеистика Алекси Дамянов срещу найлоновите торбички вероятно няма да спечели толкова пространство в ефира. Но за разлика от ситуативната игра на шумно митингуващите опозиционери, има малко по-дългосрочен замисъл - да направи торбичките по дърветата и в краката ни по-малко. Да накара повече хора да откажат средващата, n-та на брой торбичка, която ни подават БЕЗПЛАТНО и за най-бизобидната купувана дреболия.

Може да ви е смешно говоренето за платнените торби и мрежите на баба ви, но по онова време, когато моята ходеше на пазар с такива, найлонът не беше част от градския пейзаж. Пластмасата също. Киселото мляко се продаваше в симпатични бурканчета, бозата и тя. Увиваха сиренето и кренвиршите в хартия. Вярно, нямаше безброй магазини, нямаше рекламни торбички "MANGO", "Ninka" и пр., свободната търговия си има и минуси. Но има и елементарна логика, която трябва да ни разтревожи и да ни накара да пощадим микросредата, в която живеем, вместо да я тъпчем с неразграждащи се материали за десетки години напред. За днешния забързан и свикнал с мантрата "еднократна употреба" човек, да мие буркани е изтезание. Убедена съм, че в много офиси да се събира използваната хартия и да се хвърля разделно, все още е мисъл, отлагана за бъдещето.

Изборът pvc или хартия е все нарушаващ екоравновесието избор. Но в днешния свят на добри технологии хартията отдавна може да е рециклирана, а полиетиленовият материал за торбичките - и по-екологичен. Десет отказани торбички при покупка на дребни неща, които слагаме в чантата, и по джобовете, са същият невидим жест като покупката на чанта, която не е от естествена кожа. Че няма да уловим всички витаещи във въздуха найолонови торбички, които пролетният вятър съвсем скоро ще размаскира, няма. Но че всеки би могъл да намали найлоновия хаос около нас, твърдо го вярвам. Стига да не са мнозинство онези, на които не им пука.

20 февруари, 2008

за утрешните "протести"

Били ли сте на манифестация? Повечето вероятно не. Помня много ясно как и в дъжд и под палещо слънце човешките маси наоколо те правят странна, почти незначителна част от цялото. Площадът ти се струва огромен, заниманието - с убягващ смисъл, а дунапренените макове, боядисани в червено - разнасящи ужасна миризма. Наскоро колега ми припомни как за посрещането на някои величия и за организирането на по-внушителна масова радост, хора бяха освобождавани от работа и отвеждани групово на съответните жизнерадостни места...
Това не ви ли напомня предстоящия "голям протест на обединената опозиция"? Палаткови лагери, автобуси от страната, твърде голяма планомерност има в разположението на проявите и тяхната спонтанност. Твърде нелогично е разни отдавна костюмирани хора да се изказват като водачи на народния гняв и да навяват тъпи аналогии с минали събития. Когато нито народът, нито "водачите" бяха такива. Преди време писах за "драматургия на бунта" и харесвам това сравнение. Симптоматичното за българския политически живот идейно безсилие ражда също толкова импотентни и неубедителни улични решения. От липсата на живец на политическата сцена лъха неистова скука. От груповите акции на уж единната опозиция лъха отчайваща безпосочност.

куба - асоциации

1. Филмът "Хавана" - дните преди Революцията да разруши постколониалния, комарджийски, лъскав живот в кубинската столица. Ценен филм и като картина, и като история.



2.Разбира се, Че Гевара -свръхпротиворечив и суперпопулярен.


3. Иван Кубинеца. Семеен познат, рус като скандинавец:), прекарал доста години със семейството си в Куба, научил там испански и т. н.




4.Buena Vista Social Club - през филма на Вим Вендерс и гостуването на музикантите в София още когато легендарните им възрастни изпълнители бяха живи.

5.Диана Иванова , която умее със снимки и думи да разкаже за Куба така, че да се почувстваш там:) И донякъде да я разбереш.


6.Хемингуей. Коктейли. Не знам защо правя връзка между двете:) И обичам малки "изрезки" от миналото да изплуват по този начин: "Откриха записки на Хемингуей в Куба".


7.Пеещи по улиците хора. Приседнали на стълбите, под олющените мазилки, задължително с цигара в ръка. Ако е жена - в пъстра рокля. Това съм го чела в чужди пътеписи и съм го гледала в документални филми.


8.Уго Чавес. Другият латино-вожд, който е толкова екстравагантен, колкото и Кастро. И естествено са приятели:)


9.Маркес и "кубинската връзка". Още един от ирационалните персонажи на различната Америка.




Разни приятели казваха: да ходим в Куба, докато е на власт Кастро, защото после много ще се промени. Вероятно част от чара на Куба като "остров, оцелял в бурните води на глобализацията, с оттеглянето на капитана Фидел, ще се стопи. Въпреки че образът на един лидер белязва една нация задълго. Накрая една любопитна статия за Куба, която размества като някогашните шарени топчета на момчетата в прахоляка образите на далечния остров.
снимки: google

19 февруари, 2008

софия-прага: десетте разлики

Приликите:

-работят немалко българи:)
-по уличките извън центъра има кучешки.... въпреки че тук-там по тротоарите има стойки с найлонови торбички за целта
-по прозорците на близките до хотела жилища имаше тенджери, буркани и други такива
-матрьошките: у нас се продават на улицата пред "Ал. Невски", а там надничат от всеки сувенирен магазин
-когато паркирането е трудно и да откачиш с трясък нечия броня, няма значение, продължаваш напред - стана пред очите ми...

Разликите:
-многото еднопосочни улици, топлите и суперредовни трамваи, многото "зебри"
-някои кофи за боклук в центъра вечер се заключват с катинарче
-въпреки изборната ситуация/за президент/ няма тонове плакати по улиците/вероятно защото не го избират пряко/
-в събота сутрин около 10 нямаше почти нищо отворено
-фасадите на сградите са в доста добро състояние; за златото изобщо не споменавам:)
-много си харесват по-старите дървени дограми - изглежда семпло, малко ретро, ненатрапчиво; не сменят поголовно с pvc и алуминий/дори неисторическите сгради/
-на свети Валентин нямаше червено-златна истерия от сърца по тротоарите
-португалският остров Мадейра:) - една от най-масовите дестинации за чехите

08 февруари, 2008

ех, ален делон




Преди две-три години, около 70-тия си юбилей Ален Делон беше безутешен. Страдаше "морално и физически", търсеше последната любов, заплашваше със самоубийство. Тогава рускините направиха масова акция с изпращане на писма до мъжа на всички времена и той май оцеля. И както беше изчезнал от медийната витрина, изведнъж изплува в българската преса.
Ален Делон подкрепи ГЕРБ.
..........................Мълчание за осмисляне на новината. "Случайно и внезапно", както пишат родните вестници и сайтове, Делон се озовал близо до Борисов, а бдителни репортерки се притекли на помощ. Мислехте си, че снимката на Бандерас с Бойко Борисов беше култова? Вижте новата. С Ален Делон. И не само това. Делон можел да помага на Бойко за изборите.

Преди много години в лексиконите до въпроса "любим актьор" най-често се появяваше "alain delon". Сега в изборните лексикони на българите на въпроса "любим актьор", на бюлетините много хора биха написали: "б.б."
Обаче Ален Делон си е онзи глас, онова лице с пронизващо-син поглед и вдигната яка на шлифера, които и днес са хубави за гледане, нежни за слушане, отварящи носталгично вратите към други времена. Ако ви е домъчняло за Ален Делон, но без Бойко Борисов - Youtube.

06 февруари, 2008

истината...по боксерки

Някои хора имат силно изразен обществен талант. Стават забележими по свой начин. Някои са медийни звезди, други просто са изобретателни, понякога кресливи, но имат собствен почерк. Такъв е Росен Марков, водачът на партията на българските мъже. Той се снима с петел на Петльовден, прави акции срещу демографския срив, раздава намордници на футболни дейци, "строява" мъжете по магистралите... Не мирясва дори след многострадалното си публично участие в спасяването на българските медици в Либия. И днес смути варненските общинари като нахлу по боксерки на публично място. Търсейки "голата истина". Че трябва да имаш склонност да правиш шоу, трябва. Да имаш усет за подходящия момент - също. Да подбереш точния жанр - това Росен Марков го умее. Политиците да го вземат за пример - такъв човек никога не омръзва на публиката:)

улица "кабил"

За някои България се променя. За други - горе-долу. А за трети - никак. Те си обитават материално и географски места, които почти не се променят. Далече от тътена и мълвата за министерски рокади, корумпирани служители, шумни съдебни процеси, евродоклади. Далече, по селата. Събраха се в София представители на селските читалища от цялата страна на среща, на която бюрократите от министерствата на земеделието и културата им обясниха как ще могат и те да се докоснат, евентуално, до някои европроекти. Казаха им, че документацията била на български и че няма да е трудно да се поподготвят. А хората питаха за какво ще бъдат тези пари: за акордеон ли на читалището или? И както си питаха, застана един човек от Каварненско и право на Нихат Кабил в очите рече, че иска да кръстят улица на негово име в едно село. Правилно чухме, не "Шибил", а "Кабил". Европейското за човека от Каварненско и за министъра са две коренно различни неща. Европейското не е стигнало дори като полъх, като идея, да не говорим като материално замогване до много места.

Как точно, този човек прецени, че земеделският министър е заслужил и колко е направил за благоденствието на местното население, не стана ясно. Ако го награждават в аванс за бъдещото процъфтяване на района покрай читалищните европроекти, това е особена прозорливост. Но по-скоро е рефлексът от миналото: да се поклоним на властта, да целунем ръката, която дава, пък макар и от дъжд на вятър, пък макар и сладки думи. Поканили са ни чак в София, раздали са ни скъпи чанти с материали и документи, които не разбираме съвсем, но цял министър ни идва на крака, как да не го удостоиш с улица? А че улицата е в състоянието си от 1988-ма, вероятно, няма значение. Че може би селското училище вече не работи и хляб карат отнякъде веднъж-дваж седмично - също. Че няма лекар, тв и радио-сигналите в селото вероятно се смесват с румънски, а линолеумът в кметството не е сменян от десетилетия - са дребни грижи от днешния ден. Друго е селото да си има улица, кръстена на министър. Това дали топли през зимата?

04 февруари, 2008

информационните терористи

"Бъдете сигурни, че ако не дай си боже, ви се случи да падате от планински връх или да потънете в морето, първите хора, които ще видите, няма да са спасителите от Малибу. Не, не. Първи ще се окажат журналистите, които вместо ръка за помощ, ще протягат микрофон или камера. Ще направят сладострастна физиономия или ще напълнят очите си с фалшиви сълзи, за да ви зададат само един въпрос: "Разкажете какво изпитвате в момента, когато сте на ръба на гибелта си? И моля ви, по-кратко, защото излъчваме директно и нямаме време." Така започва "Дневник на информационния терорист" - втората част от вулгарния, уличен, донякъде реалистичен роман на Сергей Минаев "Media Sapiens". Нямаше да пиша тази статия, ако не съвпадаше денят, в който прочетох тези редове, с деня - неделя, 3-ти февруари, в който "24 часа" под заглавието "Взривените крили нитроглицерин" публикува снимката на голия и безпомощен Георги Цеков, лежащ в нещо като вана в кабинет в "Пирогов", тук-там с кървави парчета бинт върху себе си. Сниман малко отгоре и отстрани. Без грам човешка, да не говорим за журналистическа етика. За тези, които не се сещат, Цеков бе един от "героите" в историята с взрива на химикали в уличната шахта на квартал "Хаджи Димитър". Ако съм на негово място, с излизането от болницата, завеждам граждански иск. Това е поредният случай, който разголва горчивата истина, че Етичният кодекс на българските медии е само небрежно разписана от шефовете на десетки "водещи" медии жалко парче хартия, която стои като линк на сайтовете им, реално заобикаляща десетки житейски случки и хипотези. За конституцията изобщо не ми се споменава, защото в редица случаи журналистически е оправдано заснемането на хора без тяхно знание, но в ситуации на бедствия, животозастрашаващи случки, смърт, подобна наглост и отричане на личното пространство на жертвите и техните близки е тотално безобразие. Щях да забравя - статията в "24" подробно цитира обяснения на пазачи и зяпачи как са събирали "...частите й /на загиналата Лидия Цекова - бел. моя/цялата нощ. Сваляха парчета от дърветата и оградите, но главата и ръцете от китките надолу не ги намериха. Уличните кучета обикалят от сутринта, ровят, кръвта ги привлича." Евала. Това се казва журналистика от мястото на събитието, от натура, примитивна, първосигнална и кръвожадна. Чак Минаев ми се струва скромен и с бедна фантазия.

03 февруари, 2008

тихата архитектурна война

За три дни минах през Петрич, Струмяни, Благоевград и Дупница. И малката ми южна обиколка породи противоречиви чувства/точно като при лирическите герои/. Петрич донякъде е град от моето детство. С ниските сгради в центъра, старите дограми и скърцащи подове на магазинчетата, пешеходната част с пейките и кестените, под които седят дядовци с бастуни. Какво мислите заварих седем години, след като не съм ходила там? Бетон. Много бетон. Коли. Много коли. Липсващи дървета. Нелипсващ кич. Базари и нови офиси в центъра, нелогично изместили, "изблъскали" на втория ред предишните сгради. Няма го старото кино. Няма ги и старците, защото няма пейки, на които да седнат. Кметът на Петрич кара пореден мандат. Очевидно на хората им харесва новия "стил" на града. Или поне на някои. Но от чара на малките мащаби, ъгловите кафенета, пресичащите се под остър ъгъл улички, не е останало нищо... В Дупница поне центърът - съчетание от грандоманските знакови сгради на миналото - община, читалище, хотел - и старите фасади от началото на миналия век, се е позапазил от архитектурната стихия на новите капитали. И като седнеш в първите дни на февруари да изпиеш кафе навън, отгоре не те "притискат" бетонните силуети. Има въздух. Има пространство - като ходиш, да не ти се струва че вървиш в тунел от безразборни архитектурни нелепици. Благоевград прилича на самоуверен човек, скръстил крака в убедителната поза: всичко ми е наред, знам какво правя, пазя си непокътнато и старото наследство като суперовехтелия и дори страшен хотел "Ален Мак" и си харесвам новите лъскави придобивки - банки, магазини, частни хотели. Някак стои по-логично в новото време. Прозорците на "Ален мак" може да са счупени и запушени с линолеум, кафе-сладкарницата му да е идеален декор за някои ретро-филм, дограмите на театъра може и да навяват мисли за идеологически правилните посоки в творчеството... но поне центърът на този град е умерено променен. Не е сравнил със земята градската баня, чийто надпис "Хигиенна баня" е уникално недомислен и будещ усмивка. Вятърът може да близне изпочупените фонтани, но и новите тенти на големите кафенета. Белите каменни блокове на фасадите може и да напомнят за манифестации и подобни масовки, но имаш МЯСТО. Част от пространството, която не е враждебна. И си мисля колко ни се губи тази връзка... човекът и средата колко по-независими стават един от друг, колко свикваме с новите визуални абсурди в големите градове и колко рядко вече успявам да харесам една улица, няколко фасади заедно, някоя градинка, някоя градска извивка, неподдала пред днешното архитектурно затъпяване.