Бележки на Яна Боянова

Христо Йотов живее на края на селото, съвсем до розоварната. Не знам у дома ли е, не е ли. Затова тръгвам по дирите на дървените стърготини. Насред двора, в причудлива гора от пънове и странни форми, насред бръмчащата машина и покрит до веждите с фин прах от дървото, той извайва поредните светове. Сепва се като му махам - приближила съм го, без да ме чуе. След операция, която месеци наред го държала встрани от страстта му, намалил цигарите и почнал наново. "Съчетание на груба работа и творческа мисъл" - така определя онова, което прави. Винаги се е пазел, да не "попадне в кича". Преди години в селото имал малка галерийка, на 150 метра от къщата. И чужденци идвали. Сега обаче галерията я няма. Негови неща могат да се видят в Орешак, Калофер, Лещен - при писателя Борис Христов, който му помагал много. За разлика от депутатите, които на изложбата на Христо в парламента хем му обяснявали, че много им били скъпи творбите му, хем си гасели фасовете в тях. "Това мом...

Фотоизложбата „До Угърчин и обратно – фотографии на младежи, отгледани в дом” се открива утре вечер в зала "Средец" на министерството на културата. Снимки на осем "деца от домовете" на възраст от 16 до 23 г., прекарали детството си във вече закрития дом в Угърчин, ще се продават, а средствата ще се върнат при тях . Визуални разкази за хора и места, оказали влияние върху живота им, пише в съобщението за изложбата. Толкова рядко имат думата. Обикновено са в кадър като участници в мрачна пиеса, преливаща от насилие и безнадеждност. В тази изложба са автори, опитват се да видят средата си отстрани. Дали за миг, само колкото трае щракването за снимката, забравят? Или ако забравят, няма да стане добра снимка? Сигурно е много тъжно, обръщайки се назад, да видиш тези кадри и да знаеш, че това е твоето минало, че нямаш друго, че то е предопределило в голяма степен съдбата ти... Но сигурно трябва и да си смел, за да го затвориш в рамката на една снимка, така безпощадно разго...

Общото между тях е, че са твърде скромни хора. Единият цял живот е рисувал, другият е танцувал, но е месил и хляб. Дванайсет години работил в петричкия хлебозавод още от откриването му. Казва се Христо или бай Ристо. Всички го знаят, защото и до днес, вече почти 50 години, вече като пенсионер, "за една бира и две кебапчета", занимава с народни танци любители. Играе от малък и така го запомнили - чакал на мегдана да се извие хоро и все там отивал.  Другият герой е художник. Приближава към мен с износен, раздърпан пуловер на петна. Рядката му бяла брада е прораснала, очите му са пъстри, но белезникаво помътнели от възрастта. Обича коняк. Разказва ми за изкуството на голото тяло, за рисунъка, колко е трудно да нарисуваш ръка и колко често онези, които не умеят, я покриват с дреха или нещо подобно...Казва се Георги. Бил е ученик на Илия Петров. Живял е на таван с външна тоалетна и е излизал навън с 30 стотинки в джоба. Чуди се как сега се купува всичко, което минава за изкуство. ...

Шипка бе в представите ми от учебниците. Нямах образ за селище, повече връх, битки, опълченци, заглъхнало ехо от героизъм, който днес е малко или много музейно понятие. Приближавайки Шипка откъм Казанлък почти привечер, в сряда, когато времето съвсем се развали, видях първо златото върху куполите на храма "Рождество Христово" да свети върху сивата дреха на Балкана. Гледката е мистична. Днес Шипка е тихо място. Два интернет-клуба, едно кафене "Аспровалта", наречено така заради местните-каракачани-преселници в Гърция, пустеещи сгради, заключена галерия с великолепни скулптури-миниатюри на Христо Песев и картини на Радка Владева. Не бях чувала за тях, но подобни места са за това - да откриеш нещо или някого. Един клуб на пенсионера, една тъжна Чирпанлиева къща-музей с битовите следи от историята на шипценци. Един местен и познат на много българи "Tom Jones" - Иван Караиванов - пял Синатра, Елвис, Том Джоунс и какво ли още не години наред в софийските хотели и...

Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими.  Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност. В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник? Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задр...

Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни.  Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме.  Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пре...