Бележки на Яна Боянова

Преди дни в един пиано-бар човек от публиката грабна микрофона, защото беше рожденик. Мъж, прехвърлящ средната възраст, преподавател, в компанията на студенти. С подчертан усет към аудиторията:) И какво мислите започна да пее? Не Бийтълс. "И снится нам - не рокот космодрома, Ни эта ледяная синева, А снится нам - трава, трава у дома... Зеленая, зеленая трава..." В сравнение с всички останали evergreen-парчета, тази песен подлуди разнородната публика, сред която преобладаваха хората на години 40-45+ . Позната тръпка с вкус на добрите стари години. Носталгията винаги е в усмивката на тези хора. Не заради "необятната славянска душа". Не защото те сега не "стоят" добре в новите условия - може би много от тях днес са по-успели, отколкото биха могли да бъдат в онези години, далеч преди 89-та. Не и заради прословутата предвидимост на живота тогава и разграфеното минимално благополучие, достъпно за всеки, не заради 14-дневните почивки и спокойствието през лятото де...

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус. Не бях пила боза отдавна. И новоопитаната ще ме откаже съвсем. Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка. Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. Бозата вече не е единствена, не са единици и желаещите да печелят от нейния ужасен изкуствен вкус, постигнат с подсладител и какво ли още не. Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започнаха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и ...

Защо ни беше тази протяжна кампания по села и градове? Ентусиазъм, анимиран автобус с книги, разнасящ просвещението и посланието, че да се чете е все така модерно? Живи предавания, заснети филмчета в различни краища на света? След като финалът е малко или много предизвестен. Толкова предвидим. Толкова провинциален. Ние българите наистина обичаме да си разглеждаме пъпа. Това, че "Под игото" спечели го доказва. Няма нищо лошо - книгата си е добра, като история, като емоция, като образи. Но да стане "любим роман" означава всички дружно да се пренесем на чина, при темите по литература, при черно-белите филми. Откъде е тази втораченост в миналите сюжети, славянската носталгия, кахъренето, че все нещо ценно сме оставили зад завоя - как да си го върнем? "България на три морета" и т. н. Сега "Под игото" номер едно. Това вкопчване в образи-икони от миналото е като комплекс за вина, че нещо днес не ни се получава. Като комплекс за малоценност, че днес с...