Бележки на Яна Боянова

"Ех, защо не е всеки ден 24-ти май". Така като децата, които някога обичахме първи юни, защото ни носеше особени придобивки, вероятно въздишат творците от всички цветове и поколения. Защото седмица преди датата, а особено в навечерието и около нея, вниманието към тях придобива истерични размери. Канят ги без пари на опера, дават им ордени, гощават ги с коктейли. Какво ли не се прави, тъй че родният творец да стане забележим, уникален, самобитен, заслужил, макар и за седмица на българското небе. Не че някога ще се класира в новините преди ритуалното разчленяване на тяло, изчезването на футболен бос или имунитета на Румен Петков, но... "В началото бе Брюксел". Понеже всичко вече започва от Брюксел. Там най-сетне, след като година и половина в парка Мини-Европа до погрешно изписаното име на България стоеше грозен бутон, който "отпушва" българския химн, бе поставен макет, разпознаваем за страната ни - Рилският манастир. После "Съхрани българското" из

Един човек вярва в звъна на старите камбани, цветните каручки, гальовните котки, момите и момците, мълчаната вода. Той не смята, че да рисуваш етно е немодерно. В картините му е разпиляна музика. Другоселците пътуват нанякъде, а мегданът - кръгъл като пита хляб и като слънце, върти целия кръг на живота - с малките човешки фигурки, прелитащи шеметно през битието. Казах му, че образите му напомнят за разказите на Йовков - топли, шарени, откриващи нежността и отвъд грубите домашни дрехи и материални знаци на делника. А той отговори, че те идват от приказките, от дворовете на детството и от настоящи дворове. Просто хората там, потопени в бита си, не ги виждат по този слънчев начин. В картините му няма ясни сезони, нито отчетлива граница между деня и нощта. Но има много петлета и много червени ябълки. Част от колорита на този свят е повлиян от обучението му в Испания. Където "не се притесняват да използват цветовете, дори да прекаляват с тях". Ако се чудите къде е графство Портока

Над Неделино е Старцево - голямо село с ферма за щрауси, която си има и страница в интернет. Собственикът излиза като каубой и си говори с гостите в нарочно сглобена беседка, предлага бира и занимателни факти от живота на пернатите. Опитах щраусова пържола и видях жълтъка от яйцето на щраус. В Златоград малка изненада на улицата с прословутото кафе на пясък, покрай кафенето на ъгъла, снимано на всички картички, е трафикът. В представите ми това място винаги е било пешеходна зона. Малко преди да се разочаровам пристъпих и към тесните каменни улички с ателиетата и етнографския музей. Тази носия, заснета забавено, прелетя вълшебно от някога - до днес:) Бенковски е източно от Златоград. Край селото има скални грамади с великански вдлъбнатини, които приличат на "стъпки". Полегатите скали, по които можеш да ходиш, докато колата на пътя се превърне в далечна точка, са нашарени от многоцветни лишеи. От време на време пробягва гущер. Растат и такива малки прелести. В Смолян си нава

За някои места Бог наистина е високо, а държавата - неопределено далече. Неделино. Силуетите на стари, изтърбушени междуградски автобуси с остатъци от надписи на немски "Свързваме ви с Европа", найлоните на уличните скелета, под които нещо мъничко и зелено си кълни, кравата, която пасе в училищния двор. Всичко е застинало като пейзаж на непроменливото или на времето, в което промените пристигат със закъснение и чувствителна загуба на сигнала. Върху електрически стълб стои надпис-стрелка "бръснар", а в единствената с толкова внушителното име будка "Милениум" се продават вестници, тетрадки за намаляващите ученици и химикалки. На дървено табло в кафене на централния площад с опушения рисунък на рапидограф е написано "капочино". Рекичката, която преди време наводни част от града и доведе големите телевизии да снимат тук, сега е спокойна и прескачаща боклуци. Цветните кофи за разделно събиране са като нови. Част от следобедната дрямка на това място,

Така се наричаше и един филм с Кевин Спейси. Малкото, ветровито, морско градче и малкият му вестник, чийто шеф толкова се радваше на извънредни ситуации - бури и катастрофи, защото това нахъсва публиката. И ние в малкия град си имаме вестници, потънали в малките новини, новините, които знаят всички, както се знаят и поздравяват по улиците. Кога голям вестник ще лепне на първа страница "Художници претворяват в картини живописния Ловеч". Или "Разкрит е младежът, потрошил лампите на Покрития мост" ?  Това е новинарската машина с местен обхват, която те пренася отвъд досадното и бъбриво нищонеказване на големите медии. Е, има ги и местните клишета - някои протоколни събития са поднесени по-протоколно от самия протокол като "Петър Мутафчиев се срещна с гражданите на Ловеч". Кога голям вестник ще честити от първа страница осми март от името на кмета:) - това четох в петъчния, 7-мо мартенски брой на казанлъшкия "Искра".   Иначе, за два дни в малкия град