30 януари, 2009

Горна Бела Речка - в реката на спомените

Слязох от колата преди обед. Пустош. Шофьорът отпраши с колегите към Берковица и хижа Ком. Аз останах на площада. Наоколо: само шумът на реката и изкривена табела, заплашваща с 200 лв. глоба за боклуците. Но си хвърлят. В джоба си имам само едно листче с написани имена на хора, които трябва да потърся, без телефони, без предупреждение, че ще дойда и ще имам само няколко часа, в които ще събера всичките им дълги истории.
Това дърво е срещу спирката. А на спирката няма никой. То и автобус минава веднъж дневно в едната посока - към Лакатник, а после - пак веднъж дневно - към Вършец. Някога е имало работеща фурна. Носел се е мирис на хляб. Сега дори кръчмата по обед не работи. Отварят я за няколко часа сутрин - да раздадат хляба и вечер - когато двама-трима сядат да изпият по ракия. Дори хора за кръчмата няма, казва ми Борис, който работи в кметството и е момче за всичко: пази камбаната, държи ключа от ракиджийницата, чисти гробищата...

А това е дядо Благой. С дебела шуба и обичайните селски сини панталони, кърпени тук-там. Очила с големи диоптри. Работил цял живот сред отрови и химикали. Сега съзерцава дървото отсреща, чака да мине някой - да се поразговорят... "Нощ дълга", промърморва сякаш на себе си. "Всички тука чакаме вечния покой". Селото е обезлюдено. Не вярват в мантрите за съживяването на селата и програмите за селските райони.


Оживено става през май, когато фондация "Нова култура" прави фестивал на спомените и... козето мляко, когато вадят от раклите забравени бели ризи, чува се музика, а по улиците ходят и чужденци, вероятно запомнили думата "баница". Когато освещават новата си камбана на хълма, без някога тук да е имало църква, но пък крадци за старата камбана се намерили.

Ето го и дядо Стефан. Пали цигара във ветровития подиробед и се взира в обичайната гледка. Тихи дворове, замъглени стари прозорци на изоставени къщи, някъде избили кокичета. И той казва, че са като в "реанимация" - нито здрави, нито будни. Зимата в Горна Бела Речка хората са около 60. Почти всички старци. Изненадващо отдолу по улицата се задават две момчета и две момичета. Идват от училищния автобус, обясняват ми, който ги кара до съседното Долна Бела Речка на два километра оттук и после пеша. Като едно време. Те няма да останат в Бела Речка. Тук няма нищо за младите, няма поминък, няма развитие. И обхват за gsm-мите почти няма.
На улицата може да се играе футбол. Толкова рядко минават коли. Дядо Благой се ядосва на Масларова, че изхарчила някакви 11 хиляди лева да ходи в чужбина. "Ти ако имаш толкова пари, за какво ще ги похарчиш?", питам го. "О-о, някоя дреха ще си купя, да не ходя дрипав и да шия тоя панталон, ще си купя и ядене...", продължава да си фантазира той.

Новата камбана. Излята някъде в Пловдивско. Като питам чува ли се гласът й, Борис махва с ръка: дано да не умират скоро. Че и без това вече я няма бабата, дето я биела. На това село му вървяло на жени, които бият камбана.

Плакат от фестивалите. Останал вместо прозорец. Тук бродят много спомени. И много истории, които реката отнася с глухото си шумолене.

12 януари, 2009

wc = bg

Не сте допускали, че един скандал може да излиза от тоалетната? Значи не сте българин. Ние умеем да се забъркваме в безсмислени скандали, но когато и изкуството се намесва, ситуацията става деликатна и неописуема.
Пред широка публика в евростолицата Брюксел един български художник ще си отмъсти. Като нарисува тоалетна, изразяваща ... всичко българско и родно върху пано, описващо отделните страни в ЕС. "Проектът за мен е възможност да си уредя сметките с фалшивия патриотизъм, да се облекча от българската материална и духовна нищета. Още повече, че това ще изнерви доста хора - впрочем мен това ме интересува, искам да провокирам скандал, особено у нас!", казва г-жа Джелебова, цитирана от БНТ. "Това е пънк жест, нарочно примитивен и вулгарен" - продължава авторката на куриозното послание.
След първоначалния гняв или нервен смях, ще дойде и времето за отрезвяване. Забавно и провокативно е само на пръв поглед. На втори е леко отвратително. Проектът цели да се надсмее над "бариерите и предразсъдъците" и да ги разруши. Но да си изпробваш "фантазиите" с дъх на канал на високо равнище и да се възползваш от привилегията да си сложиш името под един циничен образ, който очерня и без това тъмничкия образ на България, не е просто бунт, а безвкусица. Вярно, ще си зададем въпроса: какъв е изказът на личния протест? Къде са границите му?
Но извън чисто творческите мотиви на един човек да използва отпадните метафори, остават няколко държавни загадки:
- След като министерството на културата побърза да се разграничи от унизителния wc-образ, тук никой ли не се е поинтересувал кой и как ще ни представя пред Европа? Дори в хумористичен план? Защото това не е поредното биенале, а официално събитие на високо равнище. На него ние ще бъдем... клекнали.
- След като постоянното ни представителство към европейските институции така усърдно и мигновено протестира официално срещу вече окачения макет, кой е трябвало да види wc-откровенията от слизането им от самолета до окачването им? Или да поговори с авторката навреме, не сега да се излагаме, като искаме творбата да се свали от общото изложение, все едно съвсем сме изгубили чувството си за хумор.
- Докога сами ще се накисваме в собствените си ........? Защо не се научим да разказваме добри/не захаросани/ истории за себе си? Лоши има бол. Нали уж изкуството трябва да лекува? Не да повтаря истории от вестниците, където за българските тоалетни се изписа достатъчно.
- След като един художник превръща държавата в тоалетна в опит да си реши някакви лични проблеми с нея, дали пък държавата да не му поиска такса за ползването й?
- Изкуството като глезеното дете на днешното време, на което всички угаждат и не всички разбират, колко крайно може да бъде?
- Вие какъв анти-символ бихте използвали на мястото на Елена Джелебова? И дали можем да се погледнем достатъчно честно отстрани?
- Дали зад лицемерното "изкуството е пълна свобода" няма да се стопят истините, които трябва да си кажем за това българско участие в модерната арт-инсталация, която бележи началото на чешкото председателство?

И така, редом до футболистите на Ботуша, гайдата, дървото, дините и саламите, до образа на Дракула стои нашата тоалетна-тип клекало. И в другите проекти има закачка, но нашата е по-лютичка предвид и без това немалките ни комплекси за образа на България. И мириса на тоалетна, който започва от Калотина насам и възвестява приближаването към Ориента.
Да се научим да се шегуваме с недостатъците си, сигурно е сред най-трудните умения. Но пък да не знаем кога да спрем, също е вид комплекс.

07 януари, 2009

вълнени гащи

Някога, всяка уважаваща себе си соц-баба плетеше на по-малките си или по-големи внучета терлички, ръкавички и... вълнени гащи. Зиме по пързалките и при настинки вършат чудеса. Като имаше режим на тока в демократичните години и парното отслабваше - скритите най-отзад в гардеробите вълнени гащи влизаха в тайната си роля - децата могат да се въргалят по пода, без да настиват, а по-големите: тайно да се стоплят, използвайки това древно и вълшебно изобретение. Сега отново дойде златно време за вълнените гащи - който ги има и не го е срам да си ги обуе. След уличната киша, дългия работен ден и призивите да пести топло и да плаща навреме, завръщайки се в апокалипсиса на газовата немощ, човек може да угаси лампите, да запали една свещ за романтика и... да си спомни за вълнените гащи. Те, също като чесъна, звучат като много драстично решение за префинените ни градски души, свикнали с лукса на дългата баня и разточително светещите крушки. Надали някой уважаващ себе си тийнейджър би посегнал към тях, за да се стопли. Или пък т.нар. бизнес дами.
Но картината от последните две нощи обрисува удивително добре тоталната крехкост и цялата измислена стабилност на днешния ни свят. На убеждението ни, че живеем в модерно време с много гаранции за битова свобода и просперитет. На надменността ни на надъхани консуматори, които не се замислят за ефекта на доминото, докато то не започне да пада. Едно газово кранче или копче накара цял континент да настръхне. Нас пък ни парализира като държава.Като току-що закачена с карфица пеперуда, от която изпопада целия цветен прашец. Лекичко потрепваща с крилца, но "закарфичена".
Новата година, започнала с "обгазяване" на публичните комуникации, последователно и респектиращо се бори за голата истина, че от проблеми, скандали, "войни", кризи и депресии просто не можем да се отървем. Че вече не помним празниците - и дума да няма. Лудостта на ежедневието си проправи с грохот магистрала сред задрямалите и забравени ЧНГ-честитки в мейла, неразчистения сняг по малките улички, изчезващите "духалки" от магазините, паниката, че поскъпва хлябът. И на фона на цялата газова безизходица някакви хора отново ще ви заговорят за избори, ще напсувате по няколко пъти руснаците и ЕС, докато душът ви процежда хладката вода, ще си купите ненадейно печка. Така ли си представяхте началото на новата година??? Или пък третата година в ЕС?
Не унивайте. Купете си ароматна свещ, забравете за телевизора, защото харчи ток, а и всички говорят само за кризата, разлистете някоя от книгите за световната конспирация. 21-ви век не е това, което мислим за него. С лекота те връща в 19-ти. Може би трябва да му измислим и духовен символ: тръбата на газа. Безценното гориво, с което се правят хляб, стъкло, цимент, торове... С което карат такситата и се топлят болниците. С което се търгува денонощно. И денонощно прекосява стотици километри в невидимите си лабиринти.
Сега всички сме свързани в бедата. Така че, потърсете малкото си лично спасение. Малката си утеха насред общоевропейското хлипане. И... спомнете си за вълнените гащи:)