28 ноември, 2008

страната на падащите камъни

"Опасност от падащи камъни има по пътя София - Самоков, Ботевград - Мездра, Кричим - Девин, Асеновград - Смолян - Чепеларе, Югово - Лъки, района на Козница, 4-ти км. при Никопол, Кресненското и Искърското дефиле, прохода Троян - Кърнаре..." Тази рутинна информация звучи трогателно ежедневно от устата на още сънения диспечер в "Пътна помощ". По радиото я чуват стотици хора. Не знам дали забелязват, че тя се повтаря до лудост с месеци и години. Т.е. опасността от падащи камъни е постоянна за пътищата ни. Но и за цялата държава.

Сетете се за друго място в Европа, където камъкът вместо "да си тежи на мястото" - пада. И нищо не е в състояние да го спре. Скандалите падат като камъни ежедневно и с постоянство, което сравнявам единствено с непроменящата се ситуация в сутрешната сводка на СБА. Ефектът е само в леко разплисканата кал след това. Няма извънредни мерки или извънредна тревога.

Ето -тази година бе изобилна на падащи камъни: не бяха арестувани служители на Пътния фонд, дела срещу бивши земеделски шефове, камък падна върху бившия МВР -шеф Румен Петков и върху зам. шефа на ГДБОП, камъни летяха срещу кабинета в критичните евродоклади и по случаите с измамите с евросредства, голям камък падна и върху Кремиковци... Камъкът, който хвърли Вальо Топлото с извънмерните си харчове в "Топлофикация" ще седи в градината на съда като паметен знак дълго време. И ДПС не се спаси в дъжда от камъни - след случая "Емин" неговият лидер предпочете да запази мистично мълчание и да помечтае за летяща чиния. Ваньо Танов, Атанас Атанасов, Яне Янев са сред момчетата, които много обичат да си играят с камъни - и от всеки хвърлен камък излиза по някой заплетен случай. Камъните на досиетата затиснаха мнозина известни люде. Не че ще ги притеснят - то у нас от падащите камъни ползи и поуки не се извличат. Софийският кмет и премиерът пък си имат техен камък, кален в битките - и си го използват за замеряне в свободното време. Да не пропусна арестуваните в чужбина футболни босове. И финансовите камъни върху главите ни в задаващата се с мрачна тържественост критична 2009-та.

"Камъните падат, падат от небето, камъните падат..." - мислите ли че нещо се е променило от ранните години на демокрацията, когато тази песен бе хит? Уютно ли се живее в общество, в което съобщението за падащи камъни, респективно ежедневни скандали, е притъпило всяка чувствителност кое е нормално и кое не?

Камък ще ми падне от сърцето, когато в медиите започне нормален разговор, не свързан с досиета, измами с европари, непостроени магистрали, Батко и Братко, подслушване на депутати. Когато престанем да се държим като идиотите на Европа, решили да хитруват с европейските пари като на "Магура"-та. Когато се опитаме да направим живота си по-подреден и предвидим.
Камък ще ми падне от сърцето и в деня, в който и по радиото спрат да рецитират горната безумна информация.

23 ноември, 2008

и още за трамвая, управляван от премиера

Какво ли не се каза и изписа за ретро-клипа, предшестващ конгреса на БСП. За трамвая, в който Станишев и Данаилов водят населението към по-добрите времена. Това още веднъж доказва колко се впрягаме и за най-големите дреболии. Колко не можем с усмивка да приемаме някои ексцентрични решения на пи-ар-ите. Как всичко трябва да бъде омазано в черно - като в песента на Stones - Paint It Black. Затова много ми хареса отговорът на "Московска" 33. Може да изглежда встрани от правилата и сериозния тон на официалното общуване, но и без това напоследък кметът и премиерът си говоря като кръвно обидени едно на друго деца от квартала. Понеже линкът спестява част от свежестта на текста, ето го целия:

"Във връзка с получени сигнали от обезпокоени граждани , че неквалифицирани водачи управляват трамваи Столична община апелира софиянци да запазят спокойствие. Гарантираме, че в градския транспорт няма опасност пътниците да подпаднат в трамваи, управлявани от неподготвен водач като Сергей Станишев. Ватманите в градския транспорт са квалифицирани, преминали са 3- месечен курс на обучение и всички те имат положен изпит и свидетелство за управление. Още преди курса кандидат- водачите полагат психо-тест и представят медицинско свидетелство за здравословно състояние. Столична община призовава гражданите при слизане и качване от превозните средства да използват спирките на градския транспорт . Предупреждаваме ,че предложеният в клипа на БСП начин е опасен и крие рискове за тяхното здраве. Напомняме на гражданите ,че комунистическите идеи не са превозен документ и столичният електротранспорт разполага с модерна работеща тикет- система. По повод получените сигнали Столична община изпрати запитване до КАТ дали лицето Сергей Димитриевич Станишев разполага с документ за управление на трамвайна мотриса."

принос към теорията за нещастния народ

Българите пак били сред най-големите песимисти в Европа. А северните народи - най-големи оптимисти. Това отдавна не е новина. Новина е, че не се променяме в нещастието си. Бях три дни в Германия. Някои неща, причинители на щастие и спокойствие, се набиват на очи от пръв поглед. Огромни добре регулирани кръстовища, уютни пешеходни зони, спокойно движещи се хора - не видях истерично бързащи, блъскащи се, озъбени на някого, не видях и твърде шумни компании в ресторантите, в които се хранихме. Нямаше много пушещи в smoking area-та. Хората живеят разумно, здравословно и доста усмихнато, дори да изглеждат вглъбени и затворени. Карат велосипеди, редят се и на опашки в магазина, но не бързат. Казват "добър ден" и "лека нощ" на непознати в коридора на хотела. И... вече пазаруват коледни подаръци. Нищо, че и там има финансова криза. Дойдох си на думата. Всичко вече е украсено. Улици, магазини, дори ресторантите отвътре. Огромни елхи на всяка крачка - и в Лайпциг, и в Берлин. И цели щандове в големите молове, в които Коледа е тема и послание номер 1. Дървените павилиони по улиците, които от утре ще заработят, ще предлагат тяхното "греяно вино". В Лайпциг започва големият коледен базар на открито с детски работилници, занаятчии с традиционни предмети, въртележки и какво ли не. Ангели, виенски колела, големи цветни фигури на приказни герои, мирис на канела от пакетите с коледни сладки или 100 грама чай за любим човек, който прави Коледата по-светла и по-усмихната.
Ето тези дреболии превръщат живота в по-сладък. А умението да почувстваш празника по-дълго, да задържиш в себе си представата за празник е не само традиция, но и усещане за нещата. Да създадеш очакването за празник повече от месец преди Коледа, е не само изкуство, то е споделяне на представата за общия уют. На такива общества им харесва онова, което правят заедно. Радват се на общите си достижения - чистите улици, уредения транспорт, добрите доходи и т. н. И се опитват да се насладят заедно не само на делника, но и на празника. В такива общества повече хора казват, че са щастливи, че са оптимисти.

У нас какво ще се случи до Коледа? Тук там ще блесне старата украса, несвалена от миналата зима. Безвкусно ще понакичат витрините. И онези досадни изкуствени дядо Коледовци с огромен корем и смешно тънки крака/made in china, разбира се/ ще звучат с металическия си глас навсякъде. Подаръци ще купуваме в навалицата в последния момент, някъде от 20-ти декември нататък, защото вечно нямаме време и нямаме пари. Ще се блъскаме с големите торби и нарамили елхите, които ще украсим с много стари играчки дни преди Коледа, като преди това ще се скараме на децата, ако са счупили някоя от топките. Ще тръгнем да пътуваме по едно и също време и огромни задръствания ще ни отровят празника. А междувременно дотогава неуморните ни политици ще са произвели поне още два грандиозни скандала за изпроводяк на старата година.

Отношението ни към празника е формално. Отношението ни към малките неща - също. За българина щастие е да си купи последен модел кола, да си построи замък в някой vip-квартал, да успее да си скрие данъците, да си купи плазмен телевизор или да свали 18-годишна безмозъчна красавица. Щастие не е да помислиш за някого дори с малък жест, да се усмихнеш на продавача на украса, който мръзне на улицата по цял ден, да изненадаш близък човек, да купиш нещо малко за Коледа, което ще промени атмосферата в дома ти. А да изчистиш тротоара пред дома си - това пък е много далече от понятията за индивидуално и общо благо.
Не че трябва всички да харесват шарените коледни свещи или малките луксозни финтифлюшки, които правят този празник по-западен и по-чужд, по-лъскав и по-сантиментален... Но поне да не ходим със свити сърца и да не говорим за проблемите си до самия 24-ти декември. Така правят нещастните народи. А щастието наистина е в малките неща.

15 ноември, 2008

граници

Всичко започва и свършва тук. Циганските антени на булевард "Европа" - входът и изходът на Европа. Оттук насетне граници всякакви. Географски, икономически, психологически.

Площадът в Драгоман. В последния ден преди зимните пости. Дали пък не изядохме принцеси с кайма в бързината? Те, правилата, нали и без това са само думи.

Едно от селцата по пътя Трън-Драгоман, който се вие така неразбираемо на картата, че сякаш свършва в нищото. Но иначе го има, караме "по главния път, все направо и сте в Драгоман". Покрай него: кафе-аперитив "Демокрация", надпис "точилар" и разни други реликви.

Сред първите образи, които децата рисуват, са къща и дърво, казват психолозите. Те така и си остават, къщата и дървото, доста свързани - и в запустението. Снимката е от село Бусинци, Трънско, където е било първото държавно училище за керамика след освобождението.

Затова ги обичам тези места. "Работническо дело". Откога не съм виждала. Както и огнище, дървения съд за биене на масло, сушени билки, вехтории, които спират времето.

Какво друго да продаваш наесен, ако не метли? Да изметат листата, праха, който вдигат публичните фигури в държавата и... лошото от старата година, че идва декември.

Доказателство за безпомощния БГ-туризъм. Край ждрелото на р. Ерма има красива поляна за пикник. Лятото се пече скара, туристите могат да подвият крак, след като са се наснимали и са чули грохота на водата под природния феномен. И? Сядат на тези удобни столчета, остатък от проект, по който е изградена и екопътека - с нестабилни стъпала и съмнително мостче. Трябвало да има пейки. Но повечето ни "проекти" са такива.

Така изглежда България съвсем близо до западната граница. В есенен ден по обед. Като си сложа такава снимка на монитора, си създавам илюзията, че съм там.

Както недоумяваше туристически шеф на борсата в Лондон тези дни, защо превеждаме Златни пясъци като Golden Sands? Или Sunny Beach? Кой превеждал например Коста Брава? Ама иди пък разбери думата "ждрело", ако ти я изпишат на латиница. Важното е, че сред многото несигурни неща, има едно ясно: Ломница е точно на 5 километра оттук.

писмо до приятел

Отварям си една от пощите с "десетдневно закъснение". Стар приятел ме пита защо не пиша тук, че му липсват мислите за малките неща...
Напоследък сякаш не живея, а тичам. Само задръстванията забавят този безумен ритъм. Но японците скоро ще изкопаят метрото и то ще стигне до радиото. Телефонът ми титка през няколко минути с breaking news - за някоя измама, катастрофа, починала звезда. Въобще лошавина някаква. На другия телефон настоятелно sms-но ми обясняват, че е наложително да спечеля "Мерцедес".

Допиваме поредната политическа боза. Кой какво на кого казал, а неговите пиар-и му се обадили и той веднага отговаря, първият му връща, а вторият не се дава и продължава да коментира. И така от зори до мрак. Премиер, който се обади на фенките, кметове с бицепси в старчески дом, кремиковски металурзи с метален блясък в очите/повече метал от този на Доган/, арестувани бизнесмени, а идва и грипът. Един Обама зад океана и заклинанието "финансова криза". Това е похлупакът, под който се движим.

Един овчар се обадил на телефона на слушателя в радиото и казал, че живее "откъснат от света, но по цял ден слуша радио". Ако знае как му завиждам. Хем да си там, дето надлъж и нашир е само поле, тишина, дим от коминчета и суровата истина - хем да знаеш какво става със световните дела. Така, от дистанция, овчарят преценява по-добре нещата от нас, които се въртим в голямата делнична лудница.

Спасих се за ден по западните пътища. Тези де, близо до западната граница. Между Трън, където наистина има тръни и от старите дюлгери са останали само пушещи намръщени мъже по площада и Драгоман, където по-често площада пресича сянката на птица, отколкото човек. Минах по път, който е толкова тесен, че не знам как се разминават две коли, особено зимата. Но може би и коли няма толкоз по тези краища. Не е като на Руски паметник. Един дядо с военна шапка с някакъв съветски символ, ни упъти накъде да караме, а граничните ни спряха за проверка и ни питаха дали сме "от селото". Не, ние сме от "глобалното село", от медийното, онова вечно будното, което не мирясва... Ех, дядо, дядо... Как се живее на това място, в тоя кристален въздух и беднотия, без "Кауфланд" и "Арена", без билетни автомати и пуканки с карамел, а?

Задавам си въпроса какво трайно създаваме, с безкрайното си щуране из публичните вълни на днешна България? На големия мегдан? По-красиви сгради ли, по-вкусен хляб ли, по-здрави деца ли, по-ценни картини ли? Не ни ли прави това абсурдно време шерпи на твърде кратка мисия? Консуматорска сякаш? Време нямаме за нищо. Нерви имаме в изобилие. А перспектива ясна - не съвсем.

Българите от Испания си идват. Казаха ми го още напролет, като ги разпитвах. А младите олимпийци, в чиито глави са новите открития - поемат обратния път: навън. Някой преброи българите зад граница и ги изкара почти колкото тези тук. Сетих се, че където и да отида, вече срещам доста българи. И светът се смалява. Става все по-домашен.

Какво друго? Гледах новия Бонд. И той е полудял.
Ей такива неща покрай мен.