23 май, 2008

а сега: мадрид


Красив, цветен, спокоен. С фонтани на ключови площади. И достатъчно, но ненатрапчиви табели за туристите. Подреден, уютен, диалогичен град.

Повечето апартаменти нямат балкони. Ако не броим мястото за две саксии и вятърна въртележка. Много от прозорците са френски, до земята, с дървени капаци или щори.

Това е един от най-шарените площади на града. Някога тук е имало карнавали и екзекуции. Сядаш да пиеш бира или кафе и погледаш фокусници, просяци, странници, много азиатци с фотоапарати. Аз видях жонгльор, който въртеше напоени с бензин огнени въженца. Нощният жимвот на Мадрид не е мит. Закусвалните за бързо хранене работят и след полунощ, сервират ти изцяло чаровни "индианци" от Южна Америка. Общността на латиносите тук продължава да се разраства.

На всеки ъгъл името на улицата е изрисувано върху пано от керамични плочки с образи - кралици, тореадори, каквото се съдържа в името. Ресторантчетата и кафенетата са ретро, а там, където храната е вкусна и оценена от клиентите, по пода задължително се хвърлят салфетки, хартийки, клечки за зъби. И задължително не се почистват до края на деня/или нощта/.
Катедралата до кралския дворец. Около него китайци продават пъстри ветрила по две евро едното и предлагат масажи насред тротоара.
Канелени фунийки и вафли като залъгалки на уличните търговци видях само веднъж. Нашият феномен лотарийна масичка и столче от плат в комбинация с кърпички и семки не съществува. Вкусните сладки неща са в магазини по булевардите, с накичени с изкусителни лакомства витрини.

Всичко по сградите говори за дълги и пишни натрупвания: на история, култура, имперски навици и размах. Няма сграда в центъра на Мадрид, която да е без орнаменти, ангели, светци, митични фигури, която да не носи миналото и представите на някогашните архитекти и строители за хармония.

Не може без улични музиканти. Както и без "живите статуи". Този каубой наруши неподвижността, за да поздрави с ръка на шапката минувач, пуснал монета.

Пешеходните пътеки да огромни, бели, сякаш вчера маркирани. Има много еднопосочни улички, но се движиш без напрежение в големия град. Има много градини с каменни пейки, големи киноафиши с Мег Райън и Индиана Джоунс. И американки, които молят да ги снимаш до паметника на дон Кихот, след което благодарят с продължително мяукащо "thank youuuuuuu".
Въздухът е по-чист от софийския. Шарен и усмихнат град. Прегръща те с мекота и не те оставя да се чувстваш чужденец.

малко култура за празника?

"Ех, защо не е всеки ден 24-ти май". Така като децата, които някога обичахме първи юни, защото ни носеше особени придобивки, вероятно въздишат творците от всички цветове и поколения. Защото седмица преди датата, а особено в навечерието и около нея, вниманието към тях придобива истерични размери. Канят ги без пари на опера, дават им ордени, гощават ги с коктейли. Какво ли не се прави, тъй че родният творец да стане забележим, уникален, самобитен, заслужил, макар и за седмица на българското небе. Не че някога ще се класира в новините преди ритуалното разчленяване на тяло, изчезването на футболен бос или имунитета на Румен Петков, но...
"В началото бе Брюксел". Понеже всичко вече започва от Брюксел. Там най-сетне, след като година и половина в парка Мини-Европа до погрешно изписаното име на България стоеше грозен бутон, който "отпушва" българския химн, бе поставен макет, разпознаваем за страната ни - Рилският манастир. После "Съхрани българското" извади 50 тапета за компютър с ликовете на 50 майстори на перото. Народната библиотека изведе под прожекторите "Дарението" на един интересен българин - Теодор Димитров, колекционер, дългогодишен заместник-директор на библиотеката на ООН в Женева. Старопечатни книги, картини, африканско изкуство, руски икони... Да не говорим за обичайната лавина от ученически изложби, концерти, Салон на изкуствата, безмилостен пи-ар на издателствата за премиери на книги. Май е месецът на бесовете на българската култура:) Кой каквото не е показал през годината - сега е времето на голямото "топване" в културата. Щях да забравя театралните награди "Аскеер". А ето един скромен сайт с изключително любопитни детайли около празници, избледняващи във времето ритуали, нематериалната култура, която все по-успешно забравяме. Не по-маловажна културна акция, зареяна в интернет-пространството.
Какъв е 24-ти май за селския библиотекар? За учителя в малкия град, за преводача, оставащ винаги в сянка, за сценографа, който също в сянка кара един спектакъл да ви заговори? Около тази дата винаги се злоупотребява с имената. Мастити академици, професори, тъжни актьори в заника на живота за малко се усмихват след наздравицата с политиците. След като години наред са се питали - и те като безименните, далече от жълтите павета на медиите и властта, защо културата в тази държава не изкушава повече хора да мислят за нея, да я афишират, да й помагат. Целогодишно, не около 24-ти май.

11 май, 2008

многозначителни надписи














графство портокал

Един човек вярва в звъна на старите камбани, цветните каручки, гальовните котки, момите и момците, мълчаната вода. Той не смята, че да рисуваш етно е немодерно. В картините му е разпиляна музика. Другоселците пътуват нанякъде, а мегданът - кръгъл като пита хляб и като слънце, върти целия кръг на живота - с малките човешки фигурки, прелитащи шеметно през битието. Казах му, че образите му напомнят за разказите на Йовков - топли, шарени, откриващи нежността и отвъд грубите домашни дрехи и материални знаци на делника. А той отговори, че те идват от приказките, от дворовете на детството и от настоящи дворове. Просто хората там, потопени в бита си, не ги виждат по този слънчев начин. В картините му няма ясни сезони, нито отчетлива граница между деня и нощта. Но има много петлета и много червени ябълки. Част от колорита на този свят е повлиян от обучението му в Испания. Където "не се притесняват да използват цветовете, дори да прекаляват с тях". Ако се чудите къде е графство Портокал - вече е измислено. А "едностишието" може да бъде свиреща на кавал мома. Рибата преминава като чудо през небето за по-наблюдателните. "Дълго време рисувах затворени врати. Сега знам - те се отвориха". Така са и нарисувани - леко килнати настрани като уличните фенери, като къщите и хората. Във вълшебните цветове на детството, неизтрити от сериозното време. Той не рисува музейни образи и вярва в това. Обича да рови по стари тавани и да гледа покривите. Защото там винаги се крият забравени и неразгадани докрай неща. Той се казва Вили Николов и в галерия "ТЕА" е подредил тайнството "Моми и звънци". Като застлана черга.

06 май, 2008

малка родопска дъга

Над Неделино е Старцево - голямо село с ферма за щрауси, която си има и страница в интернет. Собственикът излиза като каубой и си говори с гостите в нарочно сглобена беседка, предлага бира и занимателни факти от живота на пернатите. Опитах щраусова пържола и видях жълтъка от яйцето на щраус.

В Златоград малка изненада на улицата с прословутото кафе на пясък, покрай кафенето на ъгъла, снимано на всички картички, е трафикът. В представите ми това място винаги е било пешеходна зона.
Малко преди да се разочаровам пристъпих и към тесните каменни улички с ателиетата и етнографския музей. Тази носия, заснета забавено, прелетя вълшебно от някога - до днес:)

Бенковски е източно от Златоград.

Край селото има скални грамади с великански вдлъбнатини, които приличат на "стъпки".
Полегатите скали, по които можеш да ходиш, докато колата на пътя се превърне в далечна точка, са нашарени от многоцветни лишеи. От време на време пробягва гущер. Растат и такива малки прелести. В Смолян си наваксах ученическия пропуск - Планетариума. "Звездната зала" е доста остаряла, както и филмчето с продължителност 35 минути, столовете са неудобни за взирането нагоре към чудесата на небесните движения, но пък децата го възприемат без резерви... През инструмента на Орфей, повел Евридика, в далечината се прокрадва и една сватба.
По пътя от Девин към Доспат е Борино. Преминавайки, попаднахме на традиционнни тридневни празници с несекващ пушек от скарите, разноцветни близалки, обувки по 5 лв., играчки и... местен футболен турнир. Масите за скара-бира са стратегически подредени над последните редове на стадиона, така че хем хапваш - хем гледаш мача.
На единия край на стадиона агитка с тъпан опъна българското знаме едва към края на единия мач. А след това дойдоха пехливаните... Входът на общината създава усещането, че основната дейност тук са фолкконцертите.



Триград е на края на света между скалите.
На всеки ъгъл дебне продавач на мурсалски май, боров мед и малиново сладко. За да снимат ждрелото всички шофьори изведнъж стават много бавни и внимателни.
В Доспат - вятър и сърдити капки дъжд. Цветната табела за топъл хляб и закуски "на всеки час" на 5-тия ден от празничната серия не важи. Работи само унила сладкарница, от входа на която се открива тази гледка, навяваща чувството, че всичко е затворено. Дори държавата.

неделино - някъде на юг

За някои места Бог наистина е високо, а държавата - неопределено далече. Неделино. Силуетите на стари, изтърбушени междуградски автобуси с остатъци от надписи на немски "Свързваме ви с Европа", найлоните на уличните скелета, под които нещо мъничко и зелено си кълни, кравата, която пасе в училищния двор. Всичко е застинало като пейзаж на непроменливото или на времето, в което промените пристигат със закъснение и чувствителна загуба на сигнала.

Върху електрически стълб стои надпис-стрелка "бръснар", а в единствената с толкова внушителното име будка "Милениум" се продават вестници, тетрадки за намаляващите ученици и химикалки. На дървено табло в кафене на централния площад с опушения рисунък на рапидограф е написано "капочино".


Рекичката, която преди време наводни част от града и доведе големите телевизии да снимат тук, сега е спокойна и прескачаща боклуци. Цветните кофи за разделно събиране са като нови. Част от следобедната дрямка на това място, са трима-четирима дядовци на пейка, близо до моста. В черни дрехи и черни шапки. Това е тяхната наблюдателница, тяхното КПП и място за раздумка.


Единственият събитиен белег е полуотлепеният от вятъра плакат на поредната фолк-персона, посетила региона. Десетки жени са на работа в Испания, затова и големи къщи, вдигнати на по два-три ката още преди 89-та, вечер пустеят тъмни. През отворите на липсващи прозорци, там където парите не са стигнали за довършването, призрачно прелитат врабчета. На хълм над града безучастно наблюдава Замъка - хотел, който се извисява над изпочупените халета на някогашното производство, над коминчетата, тъжно отпращащи лекия дим в посивялото небе на дъждовен ден, над мълчанието на един смаляващ се град "в ЕС".
Туризмът не е на мода, за разлика от близкия Златоград. Мъжете в трудоспособна възраст са пръснати по строежите на София и курортите, а най-после някой се е захванал и с изографисването на красивата бяла църква вцентъра, която срамежливо и тихо стои на площада като недовършен паметник вече десетилетие . Най-сетне я озаряват образи. Какво значение има кога ще е готова. Нали Бог оттук е толкова далече.