Бележки на Яна Боянова

За три дни минах през Петрич, Струмяни, Благоевград и Дупница. И малката ми южна обиколка породи противоречиви чувства/точно като при лирическите герои/.  Петрич донякъде е град от моето детство. С ниските сгради в центъра, старите дограми и скърцащи подове на магазинчетата, пешеходната част с пейките и кестените, под които седят дядовци с бастуни. Какво мислите заварих седем години, след като не съм ходила там? Бетон. Много бетон. Коли. Много коли. Липсващи дървета. Изобилен кич. Базари и нови офиси в центъра, нелогично изместили, "изблъскали" на втория ред предишните сгради.  Няма го старото кино. Няма ги и старците, защото няма пейки, на които да седнат. Кметът на Петрич кара пореден мандат. Очевидно на хората им харесва новия "стил" на града. Или поне на някои. Но от чара на малките мащаби, ъгловите кафенета, пресичащите се под остър ъгъл улички, не е останало нищо...  В Дупница поне центърът - съчетание от грандоманските знакови сгради на миналото - община, чит

Зимно слънце. Денят на откриването на пернишкия фестивал на маскарадните игри , който се случва всяка четна година. Идват маскирани от Балканите и отдалеко. На площада на групички бъбрят пенсионери, под чийто буден поглед се стъкмяват последните детайли по сцената, украсата, логистиката на събитието. А логистиката е почти немислима без... продавачите на скара. Всеки е завардил по един стратегически ъгъл.  Към обед на групи излизат учениците и правят и те една обиколка на основната зона, където по тъмно ще започне феста, със специален спектакъл. Дими съвсем истински на кюфтета и кебапчета. В съседния на площада младежки дом има работилница и изложба на маски. Коя от коя по-изобретателни и страшни. Там продават и две баби-сестри: Магдалена и Елена. В еднакви носии, ушити от самите тях и от години - много вътре в сувенирния бизнес. Омесили са питка и посрещат с хляб и сол всеки посетител на "крайпътния"си, разположен на едно стълбище щанд.  Купувам си две царевични мини-кукли,

В студа, нагъсто подредените срещи и вечното бързане понякога имаш нужда от малка пауза. От кратка усмивка. От това да изпиеш кафе сам някъде насред безпосочните следобедни градски шумове и загърбил вълненията на непознатите. Така почти без да искам, използвайки свободен процеп от време и купувайки други книги, погледнах " Малка книжка с интересни факти ".  От онази сладка поредица, която преди време се появи като бутик на мини-книжките и е особено спасяваща в предпразнични моменти. "Малка книжка за..." - мечтите, мъжете, живота, секса и прочие е универсално джобно подаръче дори без повод. И самоподарявайки си изданието с фактите, ето за какви чудеса научих: Сърцето на синия кит е с размер колкото малка кола:). Мравката е единственото животно, което никога не спи:). Една трета от всичкия продаван сладолед е ванилов:). Сборът от точките на срещуположните страни на зарче винаги е равен на 7:). През август се раждат най-много хора:). Най-късата известна война била... 3

И Хийт Леджър се хвана за " стълбата към небето "... Присъедини се към върволицата от образи, които, живели-недоживели, изчезват от невротичното ни, скандално, разрушително битие. Шоу-иконите, които отиват да правят шоу някъде другаде. Вече часове, откакто се превръща в спомен...  Валеше ситен и мокър снежец. Чух новината в топлата кола на път за работа. Между времето, усмихнатия стил на Jazz FM сутрин и анонсите за няколко предстоящи протеста. Между два маха на чистачките. Още една новина с трагичен привкус отнякъде. До следобеда - затрупана от много други. Него обаче ще го помня малко по-дълго. Както се опитват да го запомнят тук . снимка: movies.msn

Снощи валеше по онзи вълшебен начин, който само децата забелязват, защото вдигат глава нагоре, право към небето и имат търпение да проследят полета на снежинките.  Замислих се откога не съм стояла така, да ги гледам как се спускат от тъмното небе, а във видимата част да ги осветява синкавата улична светлина. После погледнах надолу, където най-"чистите" отпечатъци в наскоро приземилия се сняг бяха тези от малки кучешки лапи. Кръстосали се със стъпките на десетки незнайни хора, отнесли през пресния сняг незнайните си мисли.  Слушах през това време по радиото репортажи от цигански домове за тяхната нова година, за трапезата, за благословиите. Хубав мъжки глас позапя ритуална песен, която се изпълнява на този празник, през мразовития януари. Сетих се, че на топло ме чакат хубави книги, "Не се сърди човече" и разни днешни негови "братовчеди" и... изплува старата истина - колко малко му трябва на човек. Дори само някакви си снежинки. снимка: уикипедия