В едно горещо пладне преди две три седмици се возя в автобус 310. Това, да поясня за хората, които отдавна се движат само с коли, е автобус-реликва от ученическите ми години, май оттогава не е сменян. Сивото и миризливото вътре е най-малкият проблем. "Хармониката" по средата прилича на дрипаво покривало на онези стари файтони с пътуващи артисти, които са се движили в дивия запад. Седалките са твърди и меко казано ужасни. Така или иначе обаче цялата ни държава е втора употреба. Осигуряваме втори живот на отдавна забравените и изхвърлени от богатия свят вещи. Но не тези битови благини ще обсъждам тук. Над вратата имаше надпис, който привлече вниманието ми. Опреснявайки немския си от гимназията се зачетох: "В делнични дни след 19 часа моля ползвайте за слизане вратата при шофьора. В събота правете това след 15 часа, а в неделя през целия ден." Ето тук вече цивилизационните разлики лъсват с всичка сила. В един малък информативен и безобиден надпис. Това си го представе
Блог за невидимите граници между нещата: като доброто капучино, което е сладко, но едва загатнато нагарча