24 юли, 2008

игра на асоциации


Когато неотдавна обявиха Мадарския конник за глобален символ на България, след месеци гласуване в мрежата, с талони и т.н., езическото у мен потрепна. Зарадвах се заради това, че не надделяха гасторономическите ни известности като киселото мляко, шопската салата, шарения боб и други пъстри манджи. Зарадвах се, че не е и Рилският манастир. Не знам защо, винаги са ме дразнели подобни масови "символи" - Айфеловата кула, Биг Бен, Статуята на свободата или Христос в Рио де Жанейро. Нашият Рилски манастир е нещо подобно. Да не говорим за розата, която се върти на толкова туристически борси като знак на страната ни. Зарадвах се и защото сме неопределен, неподреден, загадъчен народ, точно като в езическите времена. Носим си много от онова време.
После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че "мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни кампании като "Българските символи" си строим утопии, затваряме се в идеализирани представи.
Разминаването на чуждоземната представа на хората от други страни, които по една или друга причина живеят тук, с нашата, е много любопитно. "Обръщането на камерата обратно" трябва да ни увеличи като лупа въпроса "в каква държава живеем". В която секси момичетата, уличните кучета, черноморските строежи и фразата "ей сега" управляват времето и пространството или в "картичката", в която си украсяваме детайлите и подсилваме цветовете, като се взираме в застиналите останки от бурната си и дълга история като Царевец и Боянската църква. И дали изборът на Мадарския конник не е бягство от едната в другата държава? От тази на препълнените кофи в центъра на София към онази от учебниците и картините, където някакви хора налудно/от днешна гледна точка/ се жертват в името на онези след тях. Ако е така, въпросът "в каква държава живеем" застава на вратата, или на ГКПП Калотина с още по-страшна сила.
Мъгливото утро в Родопите и мириса на печени чушки през есента са двете неща, за които аз, ако съм чужденец, сигурно щях да гласувам. Извеждащи от шаблона на паметта, когато не носиш товара й. Търсещи ирационалното невидимо да харесаш нещо, когат овиждаш само днешния ден. Може би щях да подкрепя и каручката. Отново като ирационален образ редом до супер-джиповете и безжичния интернет. Но пък на чужденците сигурно тъкмо това им е интересно. Объркването на времената. Разпадащите се култури на миналото върху плоския екран на лаптопа. Съжителството на толкова история с "героите" на днешния ден, които изобщо не се интересуват от нея.

снимка: моя

приземяване

Пътят към Земен преди седмица. Когато истерията около евродоклада, черновите, версиите бележеше малък пик преди големите пикове. В това село, където живеят семейство щъркели, насред обедния пек по нищо не личеше, че на държавата "ще й бият дузпата" от бялата точка в Брюксел. Може би тук не знаят какво е "импийчмънт".


Входът на вече изоставен и умълчан, бивш клуб или дискотека. По улиците няма почти никой. В малко заведение хапваме нормален обяд - двама души за 7 лв. Тишина и две прегладнели кучета. Само камиони сноват насам-натам и мътят уличния прахоляк като прахоляка, който се носи над държавата с прекалено многото лошотии, катастрофични новини, опозиционни пушилки. Дали тук им пука имал ли е Пламен Юруков досие или не? В Земен си реставрират камбанарията на прочутия манастир, чиято църква е като Боянската, но няма късмета да е "защипана" за яката на София. Правят и жилищна част към манастира, за да живне мястото и да бъде подходящо и за преспиване. Колко ще е религиозен туризъм не знам точно. Но дали на това място им пука какво мисли православната църква за гей-парада на една столична улица?


Гара Земен. Слава Богу, няма горящ влак точно в този момент. Всичко е дори досадно спокойно, ако сте свикнали с преливащата вана на публичния живот на скандали, бедствия, доклади, съвети за национална сигурност, взривове... Дали тукашните хора помнят с какво точно се замерваха Емел и Бойко преди три седмици, когато димеше над Челопечене?
Май живеем по-бързо, отколкото можем да помним.

снимките: мои

еврокафе, почти без захар

Колко е лесно. Като тичането на ТВ операторите след "носителите" на новината. Колко е лесно медиите да превключат, да се втурнат от една "водеща тема" към друга. Нужни са само няколко реда - за черните джипове в двора на ДАНС призори. Познайте какво става. Раздвоението между евродокладите/еврошамарите/ и сутрешния съспенс е пълно. Ефирът се пълни с неясните: "нямам какво да добавя", "рутинна операция", "свиквайте с тези неща", "оставете ДАНС да си свърши работата", "не мога да коментирам", "от вас научавам" и прочие. Говорителката на ДАНС спокойно може да си запише едно достатъчно любезно и достатъчно постно съобщение на телефонния секретар и то да насочва любознателните медии по "горещите следи".
Кому са нужни тези медийни осколки, или неясен шум? Старият въпрос: кой има полза от това? Много хора, които коментират нещо, за което не знаят нищо или почти нищо, но все пак коментират. В края на юли. През лятото. Когато парното, хлябът, бензинът, жилищата и още не знам какво все по лятна традиция би трябвало да ни вълнуват повече. Или дори празните хотели по морето и инатливия оптимизъм на туристическия бранш, че сезонът вървял добре. Или гръцките плажове, снимките на прегорелите археолози, че дори историята с Радован Караджич.
Извинете, ДАНС е създадена по презумпция, за да не дава изобилна информация. Дали ФБР ежедневно информира медиите за свои операции, срещи, разпити? Що за претенции, спекулации, наивност произвеждат медиите, "коментирайки" през целия ден сутрешното кафе на единия Маргин в ДАНС. Което според Минчо Спасов дори не било подсладено достатъчно. Това, съобщено с приглушен глас, забавено и многозначителна интонация, нали разбирате, че пълни утрешните ТВ блокове отвсякъде? Ще потекат едни догадки, едни слухове, анонимни източници, ще се появят обичайните пенкилер-коментатори, които разбират от всичко.
Често медиите прекаляват с позата на държащи перденцето на прозорчето на властта леко открехнато - така, че хем нищо да не се вижда, но и да изглежда, че някакви неща се долавят, дочуват, досъчиняват.