14 юни, 2008

толедо за четири часа

Да тръгнем оттук: по малките, тесни, шарени, каменни улички.Цветя и фенери над главите ви. Невероятно шофиране по уличките, които са метър и половина-два. Туристите се "строяват" в колонка, когато се разминават с местните шофьори. А те са доста спокойни за условията, в които се движат.

Това се вижда в пролуките, когато се измъкнете от лабиринта на уличките-тунели и искате да видите поне няколко къщи накуп. Смесицата от стилове идва оттам, че в града дълги години са живели заедно маври, християни и евреи. Толедо е бил религиозна столица на Испания.

Късче от катедралата. Попаднахме там в ден, в който имаше ученически празник. Стотици деца бяха накацали като гълъбите по площада с букети и сладкиши в ръка. Беше невъзможно да се влезе вътре, затова снимах само отвън.
Винаги са ме изкушавали статуите по подобни сгради. Да ги гледам една по една. Седящи с векове горе, като че ли си говорят. Любопитна ми е тази образност и символика. Хората в онези времена имали ли са време и надежда да изплуват от битовите си грижи и да ги разглеждат? И вярата в Бог дали ги е карала да поглеждат по-често от днес нагоре?

Дон Кихотовците са навсякъде. За ловците на сувенири обаче времената и културите тотално се смесват. На една витрина можете да видите танцьорки на фламенко, Буда и всякакви духовни водачи.
Местната гордост са специални сладкиши, за които ще срещнете и табели, че са произведени в духовни обители - като например "Марципан Санта Рита". Продават един от видовете на цяло парче, като калъп, от който режеш малки, достатъчно сладки парченца с вкус на коняк, бадеми, трюфели. Прилича на халва, но е много по-вкусно.
По балконите висят килими и знамена, а по стените - гербове. Този рицар е интересен с това, че секунди преди кадъра беше без глава. След като бе поставена, май все още се забелязват две ръце на раменете му:)
Улиците са вълшебни. Пренасят те с пълна сила в други времена, лекуват свикналия с архитектурните безобразия поглед с цветове, избелели фасади, сенници по прозорците и старинни балкони.
В магазинчетата се намира всичко - от делнични дрехи и пури, до замразена риба на тротоара, ветрила, шалове, рисувани чинии... Фокусници-жонгльори отказват да бъдат снимани, протягат единствено шапката за монети.

Толедо е като кратко прераждане. Други времена, други нрави, други мисли. За да имат такива стени и улици, у тези хора трябва да се е стаила някаква хармония и положително отношение към света и историята.
"Толедо е прекрасен, не знам много английски, а навън май заваля", усмихва ми се собственичка на малко кафене, от която купувам бисквити. Вътре висят стари снимки на града. А навън - от кафене на кафене обикаля с полуфалшива версия на "besame mucho" младо момиче с китара.

Опитвам се да направя снимка като картичка. Малко преди да завали.
Доказателството, че пиша от първо лице единствено число:)

българинът и правилата

То съграждането на нещо общо започва от правилата, които хората поставят помежду си. Било двама души да поживеят заедно, било група адвокати да изчетат томове писания по дадено дело, било стоителите да построят етаж, било хлебарят да направи добър хляб, докато всички спим. Използвам тези елементарни примери, защото децата учат още "първите седем години", че "не се дъвчи с отворена уста", "на линейката се прави път" и "боклуците се хвърлят в кофата, а не през прозореца". Или поне нормалните родители разказват на децата си кое може, кое трябва, кое е недопустимо. Друг въпрос е детският сблъсък с тоталното неспазване на правилата. Но теорията е хубаво да я има.
Днес на голяма част от населението правилата приличат по-скоро на комсомолска отживелица, отколкото на по-лесен начин да живееш с другите. Или ще запалиш цигара там, където не се пуши, или ще си хвърлиш бутилката от вода на магистралата, а тоалетната хартия - насред китна зелена полянка до пътя, която използваш като тоалетна. Или няма да си дупчиш билет, или ще караш без колан, или ще пробваш да се отървеш от катаджията с дребни пари за почерпка. Ще пробваш gsm-а си в самолета. Ще минеш на червено, щото така ти харесва и нямаш време, ще къртиш банята точно събота и неделя, когато всички съседи са си вкъщи, или пък ще храниш улично куче, което лае и гони целия квартал, само защото обичаш кучетата и не ти пука за хората. А ако имаш домашно куче - ще го заведеш да се изпикае в пясъка, където ровят децата. Ще опиташ да запишеш детето в училище "по втория начин". На интервюто за работа ще кажеш, че се оправяш с 5 езика, вместо с един и половина.
Ако си шофьор на автобус или такси, ще натрапиш на всички пътуващи твоя музикален избор, например Преслава. Ако си майстор - непременно ще понабуташ клиента - било с материала, било с изработката. Ако си търговец - ще го удариш с грамажа. Ако си запалянко- ще палиш седалки на и без това изтърбушените ни стадиони. Ако си ловец - ще заобиколиш лееекичко сезона. Ако си роднина на болен, ще се скараш със сестрата, която напомня, че свиждането в болницата свършва, или просто няма да й обръщаш внимание. Ако си ром, ще караш каруца в центъра на София. Ако имаш бензиностанция - смесваш бензина. Ако на някой му падне левчето от джоба, няма да му кажеш, а ще го прибереш, защото това ти е "късмет". И не на последно място - ако ти натъртят, че нещо е "off the record" - непременно ще го използваш публично, защото така ще размажеш конкуренцията/за това последното ме подсети Мартин Карбовски/. Просто не виждаш причина да спазваш правилата.
Ей това ни дърпа с години назад. ПРА-ВИ-ЛА-ТА. Поне на поносимо ниво да се спазват. На елементарно битово-улично ниво. Поне малко. Защо в други общества хората изглеждат по-спокойни, сигурни и усмихнати? Само заради парите? Не, заради правилата. Защото писаните и неписани правила те правят по-учтив, по-внимателен, по-съчувстващ дори. Защото знаеш какво да очакваш от другите, ако ти го правиш.
Нас писаното и неписано масово неподчинение на правилата ни прави странни, глупави, заядливи, мръсни, опаки, че даже неприятни отстрани. Както се изрази в един репортаж млад стипендиант на някаква програма: "не мога да разбера как наричате страната си "земен рай", а в същото време я съсипвате по този начин..." А аз не мога да разбера откъде идва съпротивата към правилата. И как хитрецът се научава, че е по-добре по-малко да хитрува.

последните, които помнят

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени... Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик.
Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи, жълтеещи някъде в паметта. Че има нужда от този нов живот на материята, защото вярва, че тя носи вярванията, песните, легендите, приказките на други времена. Както сеното носи спомена за тревата. Че я прави щастлива това да прави "нещо с ръцете си". Че обича мириса на пръст. Все се сещам за онзи скулптор, който ми каза, че днешният човек забравя и мириса на земята, и успокояващият ритуал "да правиш нещо с ръцете си".
Всичко ни се дава все по-наготово и всичко искаме да се случва все по-бързо. Да повъртиш глина, да засадиш дърво, да събереш плодове, да нахраниш животно, да боядисаш ограда, да напалиш огън. Колко по-рядко се случва. А дали ни липсва? Като онзи звук на петел, който идва между блоковете и който сигурно скоро ще изчезне, с някоя от последните къщи под булдозера.
Зачудих се колко хора ще разпознаят в куклите на Силвия нарязаните ленени престилки на баба й, разплетените вълнени дрехи, стария мирис на раклата в полутъмната стая. Колко хора имат нужда, докато ги гледат, да си спомнят онези песни и приказки на баба им, дори силуета й, както на Силвия й се иска? А колко вярват, че нещата не умират, просто си търсят друга форма? Дали е случайно, че някой опитва с конец да извае душата на една кукла от топка памук, да направи миглите й от пера, а на кърпата на главата й да закачи малка монетка като едно време?
И въобще - накъде се носим по този бързей на модерностите, които притъпяват всеки старомоден спомен? А като се уморим - ще се сетим ли за пътя обратно? Или тези като Силвия са последните, които го помнят...

снимка - единствената, която открих: www.haskovo.info