23 април, 2008

аномалии

Вчера вечерях със стара приятелка, която ме извести, че отива да работи в Брюксел. Поне за година, а после - "според зависи". От дума на дума стана ясно, че моят ден започва с огромно чаша кафе и сутрешните ТВ блокове, за да съм в час отрано с всички скандали и текущи линии на напрежение, защото работата ми е такава, защото така свикнах, защото имам време да погледам, докато го изпия това огромно кафе. И тогава тя ми каза, че изобщо не следи нещата, не знае какъв е Куйович, не е разбрала защо Румен Петков си е отишъл, не е чула за никакви стенограми, дето уж ги четеше целокупният народ... А аз си помислих, че вероятно много "нормални хора" с нормална работа, нормални доходи и нормално мислене също не знаят. Нищо че в последните два месеца този топ-сюжет с МВР, с който заклинателите на "кризата в държавността" почти закриха държавата, беше водещ от сутрин до вечер. Всяка сутрин се будех със сериала "Куйович-Илиев-Запалката". Докато не срещнах един средностатистически пример за липса на интерес към целия политико-полицейско-медиен гювеч от имена, разкрития, секретни срещи, снимки и прочие вълнуващи подробности.
Днес чух с ушите си как Бойко Борисов дава акъл и морални съвети на Гълъбин Боевски как да си гледа сина, за да не го гръмне и как му говори за напрежението между тях, след като каза два-три съвета и на учителките. Припомних си и репликата за "тишината в спалнята"... И тя като много други реплики в българския обществен живот бе преживяна с насмешка, но не и с отхвърляне.
Живеем си като в латино сериал с агенти, подслушвания, роднински далавери във властта, през два часа ни осведомяват за здравето на великите подсъдими "Маргини", Вальо Топлото, припадащия Иван Иванов... И като стане някой инцидент, кметът като истински шериф раздава на населението и на участниците в бойните действия съвети. Така прави и американският посланик. И той от време на време ни навиква за ниския морал. По комшийски като от близкия двор. На български и по български. Пътно-полицейските шефове пък ни укоряват, че сме се разпасали на пътя. "Ядат и пият, качват се на колите и убиват деца. Всеки се страхува да не хване грип, а от ставащото на пътя - не". В парламента неотдавна говориха за "чисти крака" и "юрган с бълхи".
Всичко е много емоционално. Домашно емоционално. Сякаш няма прегради частно-публично. Политическо-интимно. Тайно-явно. Медийно-лично. Всеки дава съвети на другите, ако може - в медиите. Както отбеляза един говорящ по радиото тези дни: "само който не е хванал микрофона, той не се е изказал".... Живеем сред твърде нехигиенично говорене. Не е нормално всичко да прилича на голяма ориенталска махала, в която само прането на съседа пречи да видиш какво става отсреща. Не е нормално махленският език да е доминиращ в медиите. И по махленски да се размахват секретни документи наляво и надясно. Не е нормално и да ни прожектират задкулисния живот на idol-ите. И тиражът на "Уикенд" да е толкова висок.
Впечатлена съм, че срещнах човек, на който му е все едно за Куйович-Муйович-Уйович и Маджо. Че лекарка-блогър взе наградата за поезия "Южна пролет". Че в затънтени странджански селца си спретват старите църкви за Великден. Че археолозите и реставраторите в НИМ вадят изключително интересни експонати в изложбата "Непоказвани съкровища". Че встрани от Голямото Говорене, по Големите Скандали, се случват нормални неща. Иначе щяхме да останем без въздух от аномалии.

15 април, 2008

местни новини

Така се наричаше и един филм с Кевин Спейси. Малкото, ветровито, морско градче и малкият му вестник, чийто шеф толкова се радваше на извънредни ситуации - бури и катастрофи, защото това нахъсва публиката. И ние в малкия град си имаме вестници, потънали в малките новини, новините, които знаят всички, както се знаят и поздравяват по улиците. Кога голям вестник ще лепне на първа страница "Художници претворяват в картини живописния Ловеч". Или "Разкрит е младежът, потрошил лампите на Покрития мост"? Това е новинарската машина с местен обхват, която те пренася отвъд досадното и бъбриво нищонеказване на големите медии. Е, има ги и местните клишета - някои протоколни събития са поднесени по-протоколно от самия протокол като "Петър Мутафчиев се срещна с гражданите на Ловеч". Кога голям вестник ще честити от първа страница осми март от името на кмета:) - това четох в петъчния, 7-мо мартенски брой на казанлъшкия "Искра".
Иначе, за два дни в малкия град узнаваш много важни неща. Че имотите и тук са доста скъпи, новопоникналият city center е призрачно празен, защото търговците не се престрашават да се изправят срещу високия наем, десетина павилиона пред общината ще живеят няколко дни под мотото "Експо 2008" и по-евтини тениски и обувки. Общинската фирма, която подменя уличното осветление в града, ще даде на театъра улични лампи, които му трябват за декор.
Най-чаровното в местната преса е нейното спокойствие във времето. Докато кипежът на събитията в големите медии ги прави истерично актуални, тук едно издание, излизащо два пъти в седмицата, спокойно се усмихва от сергията с иронично остарели заглавия: "Костов помогна на Румен Петков да остане на власт", ден след като Петков подаде оставка. Местният вестник е терапия за уморени от информация. Той не е така съдбоносно сериозен. Заделя място и за учениците, и за местния чешит, и за поетите, дошли от по-далечни земи да четат в местния клуб. Местният вестник ще ви разкаже за детски рисунки, за юбилея на някой столетник, за някоя и друга награда, за фолклорния ритуал и как живеят ветераните. Макар и постно написан, без разголени манекенки, шептящи за времето и бурни светски клюки, той е малко по-верен часовник за вълненията на "обикновения човек". Големият вестник прилича на далекоглед, мери позиции, назидава, прогнозира, героизира, не спи. Малкият - пише простичко и разбутва важния дневен ред на големия. Дори когато на хоризонта се задават лимузините на "големите". Като в кърджалийския "Нов живот" - Емел Етем реже лента на възстановен въжен мост. И къде ще прочетете, че в Берковица има аматьорски волейболен отбор, който се казва... "Светците", ако не в местното електронно издание?

05 април, 2008

том джоунс от шипка - остарял, но гласовит

Българският "Tom Jones". С колело и бастун. Понакуцва и ходи с големи очила. Гласът му е страховит. Наистина. Пее като Елвис, Хъмпърдинк, Синатра, Павароти, Армстронг... Обикалял е из градове и ресторанти. Лятото по морето. Преди време и по сватби. Обича да се шегува с визията си - че приличал на овчар или шофьор на автобус. Обича изненадата на онези, които не го познават, като го чуят за първи път.
Живее в Шипка. Пее при Астор. От време на време. Някога е пял в Смолян, Сандански, Стара Загора... хотел "Родина" в София. Във времената, когато за да получиш категория да пееш в заведение, са се покривали "нормативи" от съветски песни. Които обаче не го увличали особено. Казва, че в Америка президентът ставал като запее Ела Фицджералд. Че тук нямаме такава култура.
Освен любимците си, чиито изпълнения дублира, слуша джаз и класика. Живее сам. И раздава любителски дискове със свои записи. Имитира гласове, инструменти, автомобили, птици, Тодор Живков. Като ученик имал три по пеене и то по милост. Често си спомня това, защото учителят по пеене живее в града. И като се срещнат, сядат да изпият по ракия.

03 април, 2008

gsm

Мобилният станал на 35. Както и много други завоевания на цивилизацията като миксера и миялната машина, с които американците си служат отпреди последната голяма война, и мобилният дойде късно при нас.
Когато започнах да работя в радиото през пролетта на 2000-та година, събеседниците по най-актуалните теми се издирваха/това е точната дума/ в повечето случаи на стационарни телефони. Някои имаха мобифони. Думата мобифон постепенно започна да разширява значението си отвъд "мутрафон". Сега, когато някой даде стационарен телефон за връзка, настава леко напрежение, пауза и после: "а може ли и мобилен?" Има екзотични хора, които не са си купили мобилен телефон, не искат, отричат необходимостта от това чудо на деня, съпротивляват се до последно. Като изпращащите факс.
Когато родих детето си, нямах мобилен телефон, на който да ми звънят всички и да ме разпитват надълго и нашироко. В студения коридор на болницата имаше "булфон" или нещо подобно. И разговорите бяха кратки. Не помня откога не съм използвала уличен монетен телефон. Помня как Робърт де Ниро използваше такъв във филма "Да се влюбиш", когато уговаряше Мерил Стрийп да се видят тайно.
Сега мнозина заспиват с мобилния до главата си - за да ги събуди. Използват го за бележки, поздрави, калкулатор, радио, интернет, снимки, песни... универсалната вълшебна кутия. Необходим като водата. Денят без телефон е абсурд. Забравеният телефон носи повече стрес от непрекъснато звънящия. От всяка пазва стърчи жица на hands free. Трескаво се търси зарядно, когато батерията започне да заспива. Защото точно в този момент може да пропуснеш най-съдбоносния разговор. Там, където няма покритие, се чувстваш изоставен, далечен, ненужен, отвъд... целия грохот на света, в който звънящият мобилен телефон е естествен фон като дишането. Упорствах срещу два и повече апарата, а сега и аз ходя с два.
След седмица отивам в едно село, където няма телефони, няма и обществен транспорт. Такива са много места в България. Човекът, който ме покани да правя репортаж, е на 82 години и току-що си беше купил мобилен апарат на старо, за да се обажда на този-онзи. Ето как технологиите догонват и заличават изоставането, дело на грижовната държава. Хората да имат откъде линейка да повикат.

А помните ли телеграмите:) ?

снимки: handy.bg