27 септември, 2007

корабът на живота


Познавам един от онези нежни хора, които не се интересуват от времето и обстоятелствата, за да правят изкуство и да се радват на красиви неща. И изричат думи, които повечето от нас смятат за наивни, думи извън речника на хаотичното ни и грубиянско време, за думи на отшелник. Росен Рашев - Рошпака е такъв човек. Рисува с бои и тъкани прости и пречистващи образи. Като говориш с него, светът изглежда по-уютен и по-усмихнат.

саманта от миналото



Е, и Саманта Фокс дойде! Но не през 80-те, горещите години на диското, а през 2007-ма. Дойде да пее в Разград. Помните ли ликовете на русия и черния от modern talking или Си Си Кеч? Имаше ги върху рекламни календарчета, запалки и ключодържатели по стрелбищата и сергиите. Но Саманта Фокс за онова време си беше толкова разголена, колкото соцпредставите за шоу не можеха и да допуснат. През последните години България си навакса да иде на концерт на коя ли не от големите бивши звезди, гласове и музиканти. Вярно, някои все ни заобикалят. Но онези, които бяха тук, идваха като ехо от стари желания и стари мании, като пратеници на носталгията. Отиваха да ги видят хората, които ги бяха слушали толкова много навремето, че тази късна радост беше малко горчива. Казваха си: ама и те са толкова остарели, колкото и ние, гласовете им не са същите... Дори напъните Каварна да стане рок-столица са толкова извън времето, че се чудя защо толкова неща ни се случват със закъснение. Саманта Фокс с големите цици дойде в Разград. Неотдавна Прешъс Уилсън се появи в Ловеч. Тези неща не са ми ясни. Залязващи или залезли лица, изпаднали отдавна от световния шоу-календар, говорещи езика на друго време. Защо ги каним? Кого радват? Като Африка ли им изглеждаме, ако ги посрещат топло и с интерес? Не е ли много, ама много провинциално, да се тръби новината за Саманта Фокс дори в националните медии? Да я наричаме топпевица??? Саманта Фокс беше образ от моето детство. Сега ми се струва твърде посредствен. Толкова ли ни е изкривена представата за известните хора, че се превръщаме в последна гара за отдавна забравени звезди?

25 септември, 2007

реликви online

Хората са луди на тема "сувенири" и парченца материя, която им напомня нещо. Сувенирната индустрия е неотмираща, защото човешката склонност към материализиране на спомените все повече се засилва. Подклаждана от изобилието на предмети, припомнящи и в най-кичозния вариант някого или нещо: град, известна личност и т.н. Ватиканът се вълнува от интереса на католиците към религиозните артефакти. 100 хиляди късчета от светите одежди на предишния папа Йоан Павел II се предлагат на вярващите за продажба. Те могат да поръчат по мейл, факс или по пощата, разказва "Таймс". Католиците си искат парченцето, защото то ще подсили молитвите им... Не ставало дума за колекционерска стойност, а за вид посвещение, обяснява Би Би Си. Разбира се, навсякъде, където има повишено търсене, има и измамници, които се опитват да изтъргуват фалшиви реликви. Култовите предмети са стари, колкото света. Имало ги е и в най-примитивните общества. А модерното време, болно от несигурност, им гарантира още дълъг живот. Отричано или не, онлайн "поклонението" пред светините, ще си процъфтява. Днес под формата на нестандартна провокация към Ватикана. Утре кой знае... Легендарните кръгли очила на Джон Ленън достигнаха в мрежата цена от 1.6 милиона долара. Вероятно и днес се продават хиляди "Мерилин Монро" и "Даяна"-символи. Дали онези, които ги купуват, все по-трудно намират в какво да вярват?

всички обичат бдж

С БДЖ вече всеки прави каквото си поиска. След последния хит , когато бе спрян влак заради 151 пътници без билети, сега от Старозагорско се чу вестта, че има пострадал от обстрел на влак с камъни. БДЖ за пореден път моли за съдействие институциите срещу "антисоциалните прояви". От години камъни летят срещу вагоните. Че някои хора имат проблем с гнева, го писах миналия месец. Но че БДЖ се превръща в мишена на всякакъв тип агресия и нихилизъм, вече е ненормално. Вярно, че много от децата днес не знаят какво е влак, не са се возили никога. Вярно е и това, че автобусите нокаутираха ЖП-компанията и й взеха основния пътнико-поток въпреки всичките си недостатъци. Но пък и БДЖ се държи като нещастна вдовица, която само хленчи. Не прави нищо за поизтупване на избелялото и покрито с прах реноме на железниците и за превръщането им в консервативен, но комфортен транспорт. Може да е романтично, но преди години да пътуваш с влак си беше готино. За разлика от сегашното преживяване. Иначе БДЖ си има шарен сайт, в който има дори БДЖ фен клуб.

нестинарска война

снимка Мирослав Златев
Взеха ми акъла чиновниците от Царево. Регистрираха марката "нестинари" и за използването й по закон трябва черноморската община да получава пари. Опитали хората да патентоват и обичая, но не успели. Това разгневи градоначалника на Малко Търново, който ще атакува решението на Патентното ведомство. Така една малка община влиза в новините с гръм и трясък. Обикновено със скандал или бедствие. Предприемчивите общинари в Царево сигурно нямат други кахъри. Щом така пламенно са се хванали за нестинарството. Предлагам кметове и чиновници с въображение от всички общини да се огледат. И да си харесат някоя местна забележителлност, местен знак, местна икона. Исперих може да патентова "Хан Аспарух", Търново - "Царевец", Пловдив може да защити "Альоша" - нали "прототипът" ще ни гостува скоро. Чипровци да се погрижи за марката "килим", а Белоградчик - за "скалите". Петрич какво чака - марката "Рупите" или "Ванга" да не е по-несериозна от "нестинари"? Но по-бързо, че конкуренцията не спи.

малкият град

Предстои ми "потъване". В две малки градчета, които от години не влизат в новините. Където мащабите, случките, усмивките са други. Миналото все още се дреме, подпряно на сянка на площада, а бъдещето идва на пресекулки под формата например на "мобилен кредит" - автобус за кредитни консултации по места. Или... ако някой местен успее да се вреди в някое национално шоу и да се пошуми малко за мястото. Нервната анонимност на големия град там е априори невъзможна. Знае се всичко за всички, но пък и един разговор те насочва за основните драми и събития по тези места. Ще се запозная с местен чешит и събирач на архиви, познат като Милан Революцията. На сайтовете си, сред местните забележителности някои малки общини качват и куриозни обекти като кафенета и фризьорски салони. В тази сладка несръчност, която е и вид гостоприемство, има нещо много мило - цени се и салончето на Х., при когото се подстригва половината град. Или бар "Торнадо", дето се целуват тинейджърите :) Някои от местните лидери и обществени фигури говорят като някога. Запазили са речника на стари администратори, сякаш времето не е помръднало. Но и в този консерватизъм си има местен чар. Затова пък нестандартни и любопитни случки избухват с пълната сила на сензации - като кражбата на валяка в Разлог... Неотдавна точно в Разлог по обед в едно от парковите кафенета в центъра ни казаха "Приключихме за днес. Много е студено и няма хора". И наистина прибраха столчетата... Та, тътенът на събитията, както ние го усещаме тук, медийно и информационно преследвани отвсякъде, в малкия град няма да го чувам. Няколко дни ще се радвам на по-семпли неща. А ето един човек, който тъгува за обратното:)

24 септември, 2007

на учителя... със спомен

"Изплуват" ми няколко учителски образа. Отпреди много години, разбира се. Нито много светли, нито много мрачни, но тях съм запомнила - странният избор на паметта. Едната беше историк - мъничка, метър и половина на висок ток и носеше жилетчици с почти детски размер. Говореше твърде тихо, така историята идваше "шепнешком", но и с някакъв ореол на разказаното като легенда и летопис едновременно. Помня и една друга учителка, също дребничка, също историчка - тя пък твърде емоционален посредник между нас и историята, включително най-новата. И в лудите години след 89-та ни пускаше от час, за да ходим по митинги. Помня и сурова математичка, строга и семпла жена, с почти мъжки глас, която обичаше да ни води на ексурзии и с това уравновесяваше ненавистта ми към математиката. Мургавите й ръце винаги имаха тебеширена паяжина. Водеше ни дори на практика в завода "Малчика"/сега "Нестле"/, където опаковахме бонбони и си хапвахме по някоя и друга вафлена кора с течен шоколад. Две учителки по литература са ми в сърцето открай време: първата - още от 5-ти, 6-ти клас - тя намираше думи извън учебникарските описания и клишета, с които можеше да те накара да четеш един текст много пъти. Обичаше Йовков. А другата - в гимназията - спокойна и слънчева жена, която обръщаше внимание на детайла - например на жълтите дюли в някой разказ и ценността тъкмо на този цвят в описанието... От нея се научих да забелязвам подробностите, което и до днес много ми помага:) Иначе учителски портрети мога да си "нарисувам" десетки. Но тези няколко жени ми се явяват по-ясно от всички други. Като присъствие и влияние. Бяха различни.

изкуство зад "рамото" на рекламата


Пътят към "Ателиета за изкуства и художествени занаяти" минава през повдигане на тази лежерна реклама на известна водка. Тя се отваря като завеса и... влизаш в света на изкуствата:) И рекламата си е вид изкуство, нищо че не притежава най-важната му черта - да подсказва, а не да казва...

23 септември, 2007

преди зазимяването на фонтаните

Имаше дни през това лято, когато всяка сутрин пиех кафе на едно площадче срещу този фонтан. Както си седиш, около 10 часа, водата изведнъж се втурва нагоре от нищото. А така изглежда привечер, малко преди фонтанът да "заспи".

банално, но...есен


Усещам я първо по студа в апартамента. Не по листата, които тази година се объркаха и нападаха твърде рано. Два пъти в годината ми е така студено - преди и след сезона на Парното. Допива ми се червено вино. Есенни са и покупките за детската градина, заменящи късите дрехи, тесните пантофки и скъсаната раничка. "Ротацията" на дрехите: летните "изчезват", излизат пухкавите купчинки с пуловери и жилетки. Продавачите на стелки се активизират. А цветята се скриват от балконите. Пред блоковете паркират все повече "клекнали" назад коли - с пълни щайги зимнина. Кафенетата свиват "крила", разбирай чадъри. А край пътищата се продават чували с червени чушки. Започва да мирише на печена тиква. Купувам си "Упсарин". По-често отварям папките със снимки от лятото. Понякога колата трудно пали. След летните "забавни" филми, по кината вече има какво да се гледа. Децата събират много кестени. Сутрин започвам да правя чай.

българските "символи"

Покрай кампанията за търсене на BG-символ, който да ни рекламира и дава "образ" на българското пред чуждите туристи, се опитвам се да се сетя за някои устойчиви анти-символи. Такива, които са се настанили толкова трайно в усещането за българско, че не знам дали някога ще отмрат. Най-напред чинийката от сервиз за кафе, в която се събира такса "тоалетна". Неизтребим символ. Обикновено с цветенца или от най-простите - релефна едноцветна чинийка на вълнички, в която стотинката звънва при таксуване. За мръсните тоалетни въобще не отварям приказка. После - шофьор на маршрутка по анцунг. С метнато на облегалката горнище по домашному. Мърляво такси. Неотдавна във Велинград се качих в едно, в което се надигаха гъсти облаци прах от седалките, не беше мита тази кола от месеци. Опикан подлез. Докато го изминеш, свят ти се завива от миризмата. Слънчогледови семки, люпени от продавач/ка, докато те обслужва. Случвало ми се е дори в магазин за дрехи, да не говорим за сергиите по улицата. Гледачките на ръка - "голям късмет те чака в близките дни". Бележката "магазинът не работи". В работно време. Репликата "нямам да ви върна". Или намусената и недоспала сервитьорка в кафене - един от най-яките антисимволи. Понякога дори не казва "добър ден", само хвърля меню. Счупена или открадната табела. Без значение какво пише на нея, дори туристическите. Или просто липсващата табела на важно извънградско кръстовище с няколко възможни посоки. Опашката, разбира се, щях да я забравя. Защо всички сме далечни роднини в тази държава? Защото много си приказваме пред гишета и в чакални - на банки, поликлиники и гари. Там се натъкваме на какви ли не познанства, установяваме близки отношения, споделяме си болежките, обменяме семеен опит и псуваме държавата. Думата "връзки". Също оцеляващ във времето антисимвол. Дали на децата ни ще им трябват "връзки"? Май ще завърша с кутия шоколадови бонбони и бутилка уиски. За доктора, заслужено или не. Тотално клише. Тотален антисимвол.

22 септември, 2007

последната вещица

Музей на последната вещица в Европа. Това са направили в Швейцария. Нещо като реабилитация на Анна Гьолди, за която се знае, че е последната европейка, заклеймена и екзекутирана като вещица през 18-ти век. Последната от десетките невинни жени, обвинени в магия и общуване с нечистите сили. За да разберете историята на Анна Гьолди, трябва да се върнете в малкия швейцарски кантон Гларус, описан от Би Би Си. Мястото, сякаш заобиколено от всичко важно, което се е случвало по света, днес е в новините. Там в далечната 1765-та Гьолди, висока, тъмнокоса и добре изглеждаща жена намерила работа като домашна прислужница. После била обвинена, че иска да убие осемгодишната дъщеря на работодателя си - съдия и изгряваща политическа фигура, като сложи игли в храната й. Историята е задвижена от зрънце погубваща отмъстителност на "господаря", с когото домашната помощница имала интимна връзка. Местен журналист и автор на нова книга за Анна Гьолди нарича случилото се "юридическо убийство". Новите поколения се забавляват с историята на последната вещица и тя се превръща в бестселър на книжния пазар. Естествено.

21 септември, 2007

две снимки от лято 2007




За почитателките на руския президент тези снимки бяха впечатляващи. За pr-а му - вероятно също.
Иначе: в кал се оглеждаше Цар Калоян след наводненията според фоторепортерите на БГНЕС. Живот с главата и покрива надолу...

светлина от хартия




В едно вълшебно пространство има вълшебни неща.
В деня преди есенното равноденствие в къща-ателие "Шмиргела" Даниела Тодорова прави "портрети" на светлината от хартия. Изработена на различни места по света, част от нея - ръчно. Колажите са в тези цветове. А проектът е започнат във Финландия, където има толкова малко светлина. Пространството на Даниела свети. Има "облечени" в бяла хартия бутилки, в кръг от бели камъчета. Светлината се "разгъва" и като бял "лабиринт". Наскоро и предесенно не съм срещала нищо по-зареждащо.

предкампанийно и песимистично

Уморих се от идиотски кампании, а сме на прага на поредната. След като вчера Бареков упорито и досадно половин час разпитва Юлиана Дончева как ще си говори с останалите кандидат-кметове като инженер и човек с техническа грамотност, загърбил манекенството и ще я разберат ли/?!?!/, тази сутрин Слави Бинев по Канала ме събуди със закачливия си тон. После Волен Сидеров по радиото говореше за "битката", "битката", "битката" и че сериозният сблъсък щял да е Бойко - Слави /Бинев/, останалите просто запълвали пространство. Според друга версия пък Тити и Слави били "пуснати" да изговорят всички мръсотии срещу Бойко, за да "блесне" Бриго като достоен съперник. Разбрах окончателно, че в тези избори наистина няма ясна граница между политика и шоу. Двете дами, или както писа един вестник "Две хубавици за кметици", май са сред малкото, които ще водят прагматичен предизборен разговор, колкото и да ви е странно. Без ежедневни изхвърляния, без спортни подмятания и първичното мъжкарско честолюбие, което за съжаление много личи в политиката. Може би банкерът ще запази делови и хладен тон. А журналистът ще бъде прекалено емоционален. Но на този етап очаквам забавна кампания. Не очаквам да ми спуснат вълшебни рецепти за грозния, мръсен и хаотичен град, който обитавам. Няма да им повярвам, че могат да изградят 5 подземни паркинга и завод за боклука в близко бъдеще. Нито, че ще спрат превземането на зелените петънца в София. Нито, че в обозримо бъдеще ще се усети, че някой мисли за архитектурната среда, за безпосочното строителство, което ни се качи на главите, за визуалното успокояване на този град, който е сред най-начумерените... Слави Бинев каза, че положението било "толкова черно, че ако и той очерня, щяло направо да побелее"/?!?!/ Очаквам да си говорят все така пиперливо, безсмислено и агресивно пред отегчената и псуваща сутрин в задръстванията софийска публика. И се сещам за баналното "копчето и балтона". Дали те, кандидатите, априори не са убедени, че са балтона, а ние като избиратели - копчето, малкият детайл, който им липсва по време на избори, а през останалото време могат и без него, може и с разкопчан балтон? И дали ако си сменим местата, кампаниите ще изглеждат по-нормално и няма само да ни забавляват? Защо ли си развалям шарения блог с подобни писания?

20 септември, 2007

анани, майсторът на акордеон

Анани е на 57. Работи на строеж. Като общ работник. Ръцете му са загрубели, но това няма значение, освен ако не знаете с какво се е занимавал цял живот. Свирил е на акордеон. Обиколил е света, само в Русия си е мечтал да отиде, но не е стигнал. Има спомени за свирни пред милиардери в щатите, пред затворена еврейска общност, пред симфоници, на площади и улици във Франция, която е пропътувал с акордеона си за няколко години. Казва, че винаги се е чувствал "гражданин на света". Разплаквал е много хора. С истинска българска музика. Работил е със светила на народната музика десетилетия назад. Сега живее в една полупразна стая, почти милостиня, с едно легло, един стол и...май нямаше маса. Акордеонът му е немска марка, тежи 16 килограма. Анани вече не познава майстор, който да му го поправи, ако се развали. Ремъците му са протрити и сменили цвета си многократно. Губил го е само веднъж, за около два часа, но американската полиция бързо го открила. Записи му правили в Израел и във Франция, но няма кой знае какъв архив - два диска и видеозаписи. Срещал е чужденци, занимаващи се с българска музика, но досега никой от тях не е успял да "я усети", да я изведе от инструмента така, както Анани си знае. От време на време свири в едно тясно кафене на "Шипка" и ако е топло, на тротоара се събират хора да послушат. По кръчми не работи. Но му се е случвало да се включи ненадейно в сватба и да остане, защото не го пуснали да си ходи. На акордеона казва "Дядото". Не го е докосвал от месеци. Чувства се ужасно самотен. Не знам дали кратката ни среща може да промени това.

19 септември, 2007

религията...отблизо


Пак от същия архив на "Нов живот", който събира хиляди снимки от битието на региона - празници, бедствия, изкуство, избори, куриози...

снимки, които разказват

Снимки от архива на кърджалийския вестник "Нов живот" - от изложбата за 50-годишнината на изданието. За него снимат Петко Борисов и Мехмед Реджеб-Мечо.

:( :( :(


Намръщено човече. Това трябва да е българският символ. Не розата, не Орфей, не и азбуката. През август в мрежата събираха предложения за BG-символ, който да представя страната на международни изложения, в туристически реклами и т.н. В края на септември на този адрес ще започне гласуване за избрани предложения. Нестинари, кисело мляко, хан Аспарух, Царевец, златни съкровища и шопска салата. Ръченица и айрян. Хляб и сол. Ракия. Всичко това са предлагали хората за символ на България. Мадарският конник бе сред често срещаните варианти. Това е нестандартно и неформално допитване, което може и да извади някоя екзотична идея за символ, извън кабинетите на туристическите шефове и рекламни агенции, които не могат много читаво да представят българските прелести пред света. Гледала съм ужасяващо слаби рекламни филмчета, половината време в кадър се разхождат хора по бански. Друг е въпросът, че символът трябва да се визуализира. И тук вече идва трудното: представете си кофичка кисело мляко. Или мускалче розово масло. А ръченицата - как да се представи схематично, семпло и ясно? А за златното съкровище няма ли да се хванат за гушите археолозите коя точно маска или предмет да бъде Символът? Предложенията са емоционални, но подхождат повече за описателен текст в брошура, отколкото за образ-символ. Който ми направи стилизирана шопска салата и да се разбира отдалече какво е, ще почерпя. Ето турците: направили са от лалето устойчив туристически символ и рекламен продукт. Други страни са си нарисували в ярки багри по едно слънце или щрих на някоя старина, например на крепост. А последното лого, което ние измислихме, беше горната размазана роза, ама наистина размазана с надпис "България". Връщам се на намръщеното човече. Ако има нещо, което най-точно ни характеризира е това. :( .

вехторийки

Визитки на хотели. Билети от кино. Стари марки за писма - от времето, когато се пишеха на хартия. Пин-кодове, детски "татуировки" от кроасан със "Спайдърмен", синьо мънисто и мартеници от някой отминал март. Събирам си разни такива неща. Дребни, всяко е визуална биография на спомена на нещо. Намирам си кутийка от бижута, бележки от сестра ми, която беше по-непредвидима и по-голям авантюрист от двете, табакера от дядо ми и една руска рубла, също от него. Неуютно ми е без тези нещица, вехторийки, хартийки и предметчета, които не заемат място, а са толкова "приказливи" като останеш насаме с тях. Имам си билет от Page и Plant в Зимния дворец, беше зима, а трабантът на един приятел, с когото ходихме, се развали безмилостнто в центъра на София, на Сточна гара, посред нощ. И се прибрахме в студа пеша, до "Люлин", пушейки не помня какви цигари. Пазя си картичка от слушателка, написана без повод, няколко топли думи. Първи рисунки на детето. Изрезки от вестници - Клаудио Каниджа, кокаиновите му истории и връщането му във футбола. И други късчета-любопитки за чешити като него. И листчета със записани кратки прозрения като: "Въобразих си, че си ангел. Затова ли отлиташ?" на Георги Трифонов. Май вярвам в паметта на вещите. Така излиза.

18 септември, 2007

книги в ъндърграунда


Миналото лято за една седмица бях в Сливница. Прочетох онова, което носех със себе си и реших да си търся друга книга. В центъра. Вестникарите ми обясниха, че ей там, в ламаринената барака, която прилича на стар тотопункт, е Книжарницата. И влизаш в света на свръхестественото, на магиите и рецептите за вечен живот и щастливо общуване с другите хора. Можех да избирам между приложна психология от най-лековерните, тайни и загадки на древни места, градински ръководства и учебници. Забравих кримироманите и розовите серии. Те винаги се харчат. Скоро във Велинград ме погледнаха лошо, защото единственото, което поисках да разгърна от твърде оскъдната редичка книги, беше някакъв Дейвид Балдачи - шпиони, заговори и убийства... и се отказах. Подобни неща ми разказаха за Неделино. В курортните градчета по морето е същото. Така изглежда вече книжарницата в малкия град. Или по-скоро само носи името книжарница. Вътре има много повече шарении, картички, пътни карти, ключодържатели и детски играчки. Книгите са "малцинство". Ако ги има, са "свалили гарда" до високооборотни и лесно четивни книжки. За българската мафия има доста. За руската също. Сидни Шелдън май вече залезе. Всяко време си избира "майсторите" на сладникави и страшни истории. Тези два жанра не излизат от мода. Кориците са зашеметяващи: залези, страстни профили или някой скалъпен с Фотошоп колаж за "арлекинчетата" и силует на кола, захвърлен пистолет и няколко капки кръв - за поредния безсмислен и брутален сюжет. Хищните пазарни правила избутаха книгата в малкия град буквално в ъндърграунда. Безистени, будки и открити сергии на площада - това са нейните места. Погледнете "Книжарница Китка" - там сега продават саксии и домашни потреби зад прозрачни перденца. Не че интернет няма да съсипе старата магия на книгите. Но на такива места хората просто се отказаха от тях. Парите за книги се стопиха. И мисълта за книги - също. Търговците престанаха да зареждат. И изборът се сведе до битово-учебникарски-паранормални четива. Пощите имаха някаква светла идея да направят кът за книги във всичките си станции в страната, за да пуснат малко кръв в анемичната и разпаднала се мрежа за книгоразпространение, но не знам докъде стигна. Тъжна работа. Може би естествен ход на нещата. Вместо книги си купете саксии.

17 септември, 2007

кандидат-кмет и кофа за боклук


Продължавам темата за необичайните надписи и съобщения по кофите за боклук. На тази снимка, т.е. върху стената на тези кофи за боклук, е спечелилата изборите "единна кандидатура" за кмет на Кърджали. Вероятно посланието е: ако не ни видят и чуят на друго място, то като си изхвърлят боклука, със сигурност ще ни забележат.

...и малко пусти места

табела по пътя Кърджали - Дъждовница
и от Ардино към Дяволския мост:













панаир в ардино





















16 септември, 2007

кърджали като красиво място преди избори

Няколко дни обикалям селца и завои около Кърджали. Събирам трошици "от пейзажа" и настроенията, слушам гласове - можеш да се "разтопиш" по тези места, за "изчезнеш" за минути в спокойствието, което обгръща всичко. Още самия град. Независимо, че привечер преди балотажа за предварителния вот някакви самотни активистки раздават рекламки с образа на единия от кандидатите на разпадащия се антитурски алианс. Дори някои познати кръчми не работят, прибрали големите чадъри в дворовете. Жените в циганския квартал са проснали парцаливи килими на моста, а накъдето и да подкараш колата извън града, тютюнът златисто и приглушено "свети" в дълги скелета около пътя. Къщичките са като "залепени" на точното място в точното време, сякаш са там от векове, сякаш са нарисувани - толкова естествено прилягат на гледката. Която зад всеки завой е различна. Есенните цветове превземат хоризонта и на техния фон минаретата на селските джамии са като изваяни. Е, по малките площадчета на места целодневно сменят настилката или копаят за детски кът, но този предизборен шум хората тук си го знаят. Надолу към границата при Маказа селата сякаш спят. Можете да видите микробуси, натоварени с чушки, изкупени на обидно ниски цени. И замислените погледи там, където рядко нещо се случва. На първия учебен ден в Ардино имаше панаир. От онези заглушаващи всичко с виковете на децата от въртележките и силната музика случки, които заличават мислите и за изборите, и за нищетата. Захаросани ябълки, юргани, метли и най-вкусните кюфтета на скара, димящи през няколко метра. Вадят ги от глинени или метални тенджери. С мирис на домашно на улицата. И пълни кафенета, покрай оградата на наскоро опразнените казарми. Но за панаира - следващият път. Снимки.

12 септември, 2007

ценни кофи за боклук

Има нещо удивително в твърде многото надписи, които украсяват обществения бит и то умолително-предупредителни: с подтекста "не чупи, не кради, не повреждай"...На една от тези новички лъскави кофи в спретнато планинско селце в Троянско пише, че "този контейнер е ваш, закупен с вашите пари, пазете го"...
А маркировката на другата вероятно трябва да я предпази от посегателство.


късно четене на вестници

Днешният изобретател на вестникарски заглавия е "Стандарт". "Робин Худ затри арабин с арбалет". За поредното зрелищно убийство в магазин за сувенири на Женския пазар иде реч. Предизборният подарък за кметовете - патентния данък да влиза в общинските хазни е наречен от вестника "Джакпот за кметовете". Но руският губернатор на Уляновск мисли по-мащабно, обявявайки днешния ден за Ден на зачатието - вестникът извежда призива му "Правете любов!". В неговата губерния от две години този ден бил ден за изработване на бебета, защото заченатите на тази дата деца се раждали... на 12 юни, деня на независимостта на Русия, разказва "Стандарт". "Говорителят на грипа" д-р Ангел Кунчев стресира публиката с подгряващо предепидемично интервю, озаглавено "Грипът каца със самолет от Англия". Трудно вплитам в тази поредица едно заглавие от "24 часа": "Трудно учителите ще отхапят 500 млн. лв. от излишъка". "Хапката" на родния учител може и да не е голяма, но затова пък кметът-ветеран Йоан Костадинов мушна в джоба на бургаските учители чисто новички GSM-и. Не точно за 15-ти септември, не и предстачно, по-скоро предизборно. Според първата страница на "Дума" "скулптурната революция вече затихва и рокадата по пиедесталите завършва" - новите паметници заменят старите и само тук-там оставали... обезглавени паметници. Интересен "паметен" ъгъл са избрали фоторепортерите на "24 часа" към поредната земеделска битова драма - за сградата на "Врабча". Протестиращите са заснети... между краката на огромния паметник на Стамболийски, а заглавието е "Сталин подгони от "Врабча" земеделците" - става дума за зам. областния управител Сталин Генадиев. Американското разузнаване обаче се вълнува не от мъртви вождове, а от променената визия на бин Ладен: "Сенатът се хвана за брадата на Усама", отбелязва "Стандарт". След като на спортните страници видях "Не обичам да си свалям гащите", изречено от футболиста Мартин Кушев, стигам и до последния хит на вестника днес: "Замразете във фризера плюшените играчки"... заради битовите алергии наесен.

11 септември, 2007

министър и ректор в райската градина

Те се разбраха. И като двама мъдреци излязоха и обясниха, че занапред ще управляват Двореца-Балчик мирно и щастливо. Ще направят една каса. Ще огледат спорните земи и ще забравят всички хули, които си обмениха по вестниците през последния месец. Утре Биолчев сваля протестния надпис от университета, а Данаилов отменя екскурзията за журналисти, която щеше да ни показва колко е зле положението в ботаническите и другите селения на софийския университет. Правилно си спомняте. Доскоро се говореше за багери и преместване на палми, за лъжлив брой на кактусите и редките видове, за безхаберие. Всяка страна очерняше с цветисти изрази другата, а прекалено емоционалните защитни речи на директора на университетските ботанически градини дори му навлякоха наказание. Но... градината с тръните и плевелите се превърна в райска. Поне днес и поне в публичните клетви на двамата преговарящи зад плътно затворени врати. След шумната полусемейна, полуинтелектуална свада, хоризонтът се избистри подозрително бързо. Какво са си казали на четири очи, ще остане малка загадка. Но ми хареса един израз на ректора: стопанисването на ботаническа градина не било като пълна с лалета ваза, която постоянно трябва да се аранжира. И грозните растения на почтена възраст заслужавали достойно съхранение

11.09. като клише

За пръв път на 11-ти септември не се сетих от сутринта за онзи 11-ти септември. За пръв път ми се струва толкова далече - утихнал дори в спомените, не само в нетрайната ни, обагрена с ежедневни апокалипсиси обща медийна памет. За пръв път днес усетих онази лекота, с която се опитваме да забравим лошите сънища. Не че не трябва да се помни. Дори бих гледала отново и отново онзи филм-мозайка на 11 режисьори, всеки от които в 11 минути беше намерил своя ъгъл към черния ден. Просто начинът, по който медиите се опитват да си го "спомнят", не ми харесва. Колективните клишета: горящите небостъргачи, замъглената от гъст дим картина и безпосочно тичащите хора - всичко това ще се превърне в толкова стереотипна представа за събитията, каквато са руските филми за войната. Днес гледа ли ви се такъв филм??? Всеки има своя "картина" от 11-ти септември, лична случка, която е запомнил заради този ден, личен "шифър" за онези безкрайно дълги часове. Има книги, има хиляди материали в мрежата. И не държа всяка година да ми "обработват" спомените с валяка на изтърканите от въртене по ТВ-каналите кадри на кошмара, разплакани лица в едър план и запалени свещички в памет на... Нещата не са толкова прости и толкова повърхностни, че да ги събираме в рутинната новина за една панихида. Дали пък това не е част от онази "макдоналдизация" на света, за която някои автори говорят? От това да ти предложат механичен, бърз, простичък и предвидим и прочит на реалността? Засищащ, но крайно безвкусен.

кметските избори като клоунада

Политиците в България имат един проблем, който прилича на комплекс: неубедителни са. И колкото по-неубедителни стават, толкова повече изпитват нуждата или да се показват и количествено да компенсират тази своя слабост, или... да привличат внимание с "атрактивни" ходове като да превърнеш кметските избори в маскарад на хора със странни професии. Че не им вярват на политиците е стар факт. Но че продължават да ни мислят за група слабоумни, вече е прекалено. Махам се за десет дни от София. Не ме интересуват избори, не гледам телевизия, не чета вестници. И се опитвам да погледна живота в един малък град без информационното "перде", с което започва и завършва деня ни. И какво заварвам? В софийската кметска надпревара и в сутрешните блокове изпълзяват Бригадир Аспарухов и Мартин Заимов. Чак до отегчение се стесни рамката на въображението на политическите централи. Стандартният вече, изпробван и на други избори ход да извадиш банкер за състезанието, вече е втръснал и на най-скучаещия избирател. Но да извадиш генерал, който напомня на хората за някакви скандали и за службите е толкова малоумно, че дори не знам как да го нарека. Бойко и Тити някак по шоуменски си пасват. Въпреки, че и шоуто в политиката остаря. Малко в повече ми дойде версията за бившия таекуондо-състезател, побойник, архонт и участник в евроизбори Слави Бинев като друг кандидат-кмет. Дали не е време и някой карикатурист да се яви на кметски избори? Или аз остарявам, или българската политика все повече заприличва на сапунен сериал - едни и същи лица ми се явяват в разни преображения, едни и същи загрижени физиономии се срещат и преговарят и накрая трябва да избирам... някой странен човек да ми стане кмет. А при мисълта за вечерта на изборите и сериозните анализатори и социолози, които ще правят разбор на всичко това, просто ми идва да си продам телевизора.

09 септември, 2007

белица между лято и есен

В облачен ден Белица може да ви върне в детството. Когато светлината в стаята се смалява, продавачът на захарен памук в пазарния ден "затваря" по-рано заради дъжда, а тук-там зад мъгливи витринки на малки кафенета забелязвате и...домакински гъби, капачки за буркани и щипки за пране. Нищо, че отвън виси характерната за малките селища реклама на кафе с помпозната формула "PORTO RICO".

От едната страна на градчето ехти следобеден призив за молитва от джамията. От другата - самотно и провлачено бие камбана. Църквата работи до обед, а интернет-клубът на площадчето под нея - целодневно. За два дни в Белица видяхме една сватба и голям дъжд. Обещах на една баба да й пратя по пощата снимки на джамията.

Откъм Семково табелата е тази. Но откъм основния път Велинград-Благоевград върху табелата "БЕЛИЦА" ви посреща не кой да е, а избелелият образ на Б.Б. Онзи плакат в едър план, който висеше на всяка втора витрина. Иначе в Белица витрините на "магазините от едно време" пустеят, но отдалече се забелязва букмейкърския пункт на "ЕВРОФУТБОЛ". Останали са големите цветни надписи "МАГАЗИН РАДОСТ" и "КНИЖАРНИЦА КИТКА". Висят си, обезпокоявани единствено от ръждата и цял набор изобретателни призиви за хигиена:








Някои баби приличат на икони. Други не знаят кога точно са изборите и се вълнуват повече дали ще има кой да изкупува шипки, защото тази година са се родили много. В Белица се раждат и деца. А пред всяка къща сега има "планина" от дърва за зимата и почернели от саждите казани със зимнина.














Пътят към "танцуващите мечки" нагоре в планината изглежда по този начин. 11-те километра се взимат бавно и на зиг-заг. Местните и пришълците се различават първо по колите. Малките градчета са като музей на ладите. Като архив на москвича. Тук много неща забавят времето. Но помагат да забравиш градското битие за ден или два, защото туризмът още не е разтърсил Белица.












































































































































































































евроскептицизъм

До общината във Велинград
денонощно "мисли" тази
каменна жена