24 август, 2010

българия от графити

Някои си представят България така. Като контрапункт на лошите новини, разбитите улици, чалгата и бедността.
Ярките цветове заличават донякъде преобладаващото сиво, забравяте за стотиците грозни скелети от бившите соцзаводи, които оформят крайпътния ни пейзаж. За десетките телефонни измамници, които разоряват наивни до глупост пенсионери. Не се сещате, че няма място за детето ви в детската градина, а в един от хипер маркетите продават кайма за 19 ст. /от какво ли е направена?/
Като гледам тези квартални графити, не ми хрумва, че това е страната на най-"печените" шофьори и ежедневна касапница по пътищата, страната на хората с прякори в новините. Тези графити ми напомнят рисунките на асфалт, но в далеч по-хубав взрив от цветове. И не носят обичайната доза гняв и протест, не са ъгловато грозни като анимация в Cartoon Network.
Вероятно малцина ги забелязват. Въпреки бонбонените цветове. Или пък не съм права. Може на много хора да им е писнало от панелната гама и това да е повод да се усмихнат. Така де, колко от нас чистосърдечно могат да кажат "Аз обичам България"? Че и да го нарисуват...



минало за 6 ст.

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус. Не бях пила боза отдавна. И новоопитаната ще ме откаже съвсем. Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка.
Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. Бозата вече не е единствена, не са единици и желаещите да печелят от нейния ужасен изкуствен вкус, постигнат с подсладител и какво ли още не.

Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започнаха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и дъвките "Идеал" от 10 ст. И сладоледът "Ескимо" беше един. Сегашните деца са затрупани с десетки марки напитки, гризини, близалки и дъвки, но това далеч не ги прави щастливи:)

Някога играта "Не се сърди човече" се продаваше в дебела картонена кутийка, която издържаше много игри. Сега кутията е лека, тънка и лесна за късане като самата матрица на играта. Станала е по-еднократна, като всичко останало има по-къс живот. Тогава дядо тръгваше към кварталното пазарче на "Ситняково" с една лилава мрежа и си събираше всичко необходимо в нея. Сега пазаруваме с купища полиетиленови торбички и пълним огромни колички, сякаш идва краят на света... Наскоро докато отказвах поредната миниатюрна торбичка, в която ми опаковаха един единствен биберон, продавачката съвестно ми обясни, че това пликче ще ми стигне да изхвърля цял един памперс...

На кого вече са му притрябвали пълнители за химикалки, щом може да си купи химикалки за жълти стотинки? И не е ли екзотика като разказвам на детето за връщането на бутилки и стари вестници? Колко хубаво беше усещането да припечелиш някоя стотинка, разтоварвайки балкона на гарсониерата от стъклариите и "Работническо дело"?

Някои вещи като обувалката и отварачката за буркани са като котва към онова време, останки от корабокрушението на един свят на неизобилие и непрекаляване. Затова и местата, където се намират вещи от миналото са малко и имат особено излъчване. Не че обувалките вече не са само китайски. Но като попадна на някое канче от типа на "сделано в СССР" ми става много умилително.
Затова и от време на време обичам да давам детско горнище на анцуг да му сменят ципа, вместо да купувам бързо ново. Тези малки квартални работилнички са сред последните крепости на нееднократното.

Спомените не са непременно носталгия. Някои аналогии от делничния живот сами раздрусват торбата на паметта и от нея изпада по някой и друг образ. Като бозата от 6:)

16 август, 2010

зимата посред лято

В един от любимите ми филми - "Дим" един от героите всяка сутрин по едно и също време снима улицата пред магазинчето си, месеци и години наред. Запечатва лица, сезони, цветове и състояния. В една от папките си открих, че през изминалата зима съм натрупала немалко снимки на същия принцип - на улицата пред блока и на града отдалеч, снимани от балкона. И в особено актуалните жеги споделям този зимен поглед към града и небесата.




Тези делнични гледки понякога умилостивяват чувството, че живея в грозен град, в който сивото е доминиращиятт цвят. Понякога улицата долу, с паветата и старите кооперации, с гукането на гугутките и вечерното жужене на щурците ми напомня за най-ранното детство и за квартала, в който го прекарах. Щом щурците са тук, значи мястото все още става за живеене:)) А и снегът маскира с белотата си грозните незавършени строежи наоколо...

12 август, 2010

в неделя само при шофьора

В едно горещо пладне преди две три седмици се возя в автобус 310. Това, да поясня за хората, които отдавна се движат само с коли, е автобус-реликва от ученическите ми години, май оттогава не е сменян. Сивото и миризливото вътре е най-малкият проблем. "Хармониката" по средата прилича на дрипаво покривало на онези стари файтони с пътуващи артисти, които са се движили в дивия запад. Седалките са твърди и меко казано ужасни. Така или иначе обаче цялата ни държава е втора употреба. Осигуряваме втори живот на отдавна забравените и изхвърлени от богатия свят вещи. Но не тези битови благини ще обсъждам тук.
Над вратата имаше надпис, който привлече вниманието ми. Опреснявайки немския си от гимназията се зачетох: "В делнични дни след 19 часа моля ползвайте за слизане вратата при шофьора. В събота правете това след 15 часа, а в неделя през целия ден."

Ето тук вече цивилизационните разлики лъсват с всичка сила. В един малък информативен и безобиден надпис. Това си го представете на български. Как никога няма да се случи. Както не се случва да не се паркира на забранените места или домашните кучета да не ходят по нужда из детските площадки. Българинът ще си помисли: "Те ще ми кажат на мене откъде да слизам и да се качвам":) После ще се оправдае, че не помни указаните часове. И така идеята ще се провали както много други хубави напъни да подредим около себе си.
Този малък пример онагледява отношението ни към организираните неща, към организацията на живота в една държава. А от нея зависи качеството на този живот. Колкото по-неорганизирана и недисциплинирана е публичната среда, толкова по-артистично в лошия смисъл става битието.

Скоро един приятел ми разказа как на семейна разходка на гости при сестра му около Женевското езеро решили да паркират в забранената зона. Било неделя, нямало жива душа. Като се върнали, ги чакала патрулна кола. Оказало се, че т.нар. бдителен гражданин /който у нас е изчезващ вид/ е сигнализирал органите на Реда, че в неделя някакви си си позволили да паркират където не трябва. И органите, за разлика от нашите, дошли и си свършили работата като ги глобили.
Вчера един от прехвалените паяци на Столичната община шеташе из "Опълченска" в Банишора, прилично опразнена в отпускарския август. И тъкмо беше заскобила да качи голяма лъскава "Тойота" на платформата, дойде русата й собственичка, нещо първо си поговориха на висок глас, а после, докато аз стигна близкия светофар, същата Тойота победно профуча покрай мен, отървала се от разправии и глоби. Познайте как.
Ето затова държавата няма да "побелее", няма да влезе в категорията на белите държави, с които все се сравняваме. А в Турция, дето все не уйдисва на Европейския съюз и той все кусури й намира, се качват в автобусите само от вратата при шофьора. И слизат от останалите като натискат едно червено копче, че им се слиза...