Бележки на Яна Боянова

Покрай последните коментари защо столицата протестира, а провинцията мълчи се замислих за разделителните линии, които управляват живота по тези ширини. Тук имаме традиция да се разединяваме, роим и противопоставяне, която забавя достигането ни до неща, отдавна станали ежедневие в цивилизованите страни. Всички пътуваме и немалко от нас вероятно се чудят как Европа "забрави" войните, инквизициите, епидемиите, разрушенията и как днес съумява да изглежда така, че сякаш тези неща не ги е имало? И как ние тук едната наша скромна и малка държавица не можем да оправим вече векове наред??? Драматично звучат признанията за пропилените 23 години демокрация. Но така звучаха и мантрите за 45-те години социализъм. А за 500-те години "турско робство"? Излиза, че сме царе на пропиляното време, историческите шансове и... на разединението. Сега е модно да се делим на София и провинцията, по-точно на будната, протестираща за права и морал столица и глухата, заспала провинция. От по-

Не съм писала тук отдавна. Въпреки изобилния материал - в държава като нашата може да се пише денонощно. Това, което ме извади от сладката безтегловност на майчинството, е случка от новините. Поредната катастрофа, равнозначна на поредно безумие и варварско посегателство над живота. Катастрофите в новините са много, лицата на жертвите за секунди проблясват и изчезват в един последен публичен образ. Каква ирония - да си отидеш от света през новините, завлечен от вихъра на ежеминутно обновяващата се информация. В случая с пияния шофьор, който връхлетя върху 12 души на спирка на "Цариградско шосе" и "не можел да върне случилото се назад", си отиде лъчезарната Станислава, а малката шестгодишна Елена, изпадна в кома. Вместо да играе в някоя градинка и да вика колкото й глас държи, защото е дете и се радва на живота, тя лежи тихо и неподвижно, а родителите й "виждат" и си представят смъртта милион пъти, всяка минута. Защото комата е мост между живота и смъртта.

Призивите за молитва ми действат успокояващо. Не ме плашат другостта и непознатото, молитвата е молитва на какъвто и да е език, на каквото и да е място, под булото на която и да е вяра. Щастлива съм, че в България, кръстосала пътищата на много вери и молитви като невидимо сливащите се линии на ръката, църковните камбани и напевите от минаретата не си пречат едни на други и не враждуват. Че на окъсаната ни балканска черга има място и за едните и за другите молитви. Докато не се появи някой политически злодей, който да впрегне религията в немощната си каручка и да я засили по нанадолнището на скандала, че и на войната, помним балканското близко минало. И така да понатрупа подкрепа. Само че нашенският злодей с побелели коси и черна тениска с надпис "Атака", със солиден стаж по площадите на прехода, отдавна е престанал да разбира, че линиите на разделението умориха и отвратиха хората. И пали ли пали - омраза, слухове, чужди знамена, молитвени килимчета. Подписките за премахване н

Тези дни стана ясно, че две трети от българите не си мият зъбите или не си купуват четки за зъби, което е почти същото. Не знам как ги правят тези проучвания, но ако е така, някои общовалидни неуредици в държавата ни водят началото си от такива дребни, за много хора незначителни, граничещи с хумора факти. Ако елементарната лична хигиена не е грижа на толкова много народ, как ще го убедите същия този народ да събира боклуците си отделно, да не пуши където му падне, да чисти след кучето си в кварталния пясъчник? Как ще обясните на тези хора, че демокрацията означава и цивилизация - нещо, което у нас очевидно не е така. Каква ти цивилизация, ще кажете, в разни обеднели села озверели и скучаещи тийнейджъри убиват заради няколко златни пръстена и gsm. Непрекъснато ни занимават с измамници, които винаги успяват да прекарат невинни граждани я с лични данни, я с подпис и изведнъж тези хорица се явяват големи длъжници на банки или се събуждат ДДС магнати с огромни дългове към държавата

Безименният войник на тази снимка държи опърпано и избеляло от слънцето, вятъра, дъждовете и мръсния въздух българско знаменце. Няма кой да му го смени. Но пък някой чиновник, загрижен за паметта и паметниците в същата градина, е разпоредил обновяването на друг паметник: С нова фасада и... нов надпис, отчайващо неграмотен. "В памет на загиналите български воЙни 1941-1945". Ех, кои ли са тези войни, как загива една война? Кога ли поръчалите надписа са учили за множественото число на някои думи като "воин"? Да не упреквам онези, които са издълбали надписа. Но нали след това някой от отговорните лица трябва да го е видял? Или и той не знае разликата между "войни" и "воини", или е решил, че вече похарчени, парите трябва да имат своя публичен образ, макар и в сбъркания надпис... За съжаление, днес подобна грешка ще впечатли малко хора. Защото все повече стават онези, за които няма значение как се пише. Защото все по-малко се пише. Но паметникът