Бележки на Яна Боянова

Покрив с тикли. Бившето килийно училище в село Гумощник, възстановено с т.нар. "царски проект". Вътре раздават дипломите на малки ученици от Троян, иначе е затворено, защото църквата и общината се съдят за него. Ателието на Ирина и Ивайло в Априлци. Живеят и рисуват заедно като един. Не можеш да разбереш откъде започва единият и къде другият. Не им липсва големият град. Нещата им са много красиви, рисувани изцяло на ръка. И в този занаят има "хляб", т.е. масова продукция и разкош, за ценители. Съчетават ги. Отец Станимир отваря църквата в с. Гумощник с ключа от нейното създаване преди 170 години. За разлика от други неща, този ключ се пази като реликва в обезлюденото село. Поглед отвътре. В този храм е един от най-ювелирно изработените иконостаси, които съм виждала. Правили са го шест години. Днес дали някой ще отдели шест години за нещо подобно? Дядо Марин от с. Черни Осъм. На 87 години. Заснет в най-голямата жега в два по обед. Бодър и все с нагласа да запее.

Варна. Първите дни на август. Цветна, шумна, лятна. На всеки ъгъл гъмжи от събития - концерти, изложби на открито, панаир на занаятите, дори надбягване на високи токчета. И като щипка канела в този шарен коктейл: дни на бразилската култура. Сред гостуващите изпълнители: Клаудио Крон , родом от Бразилия, живеещ в Англия, изкарващ пари от традиционна бразилска музика и традиционно бразилско бойно изкуство: капоейра. Във Варна първо се разходи из плажове и улици, после събра най-разнородната публика, която съм виждала, в Двора на археологическия музей, за да попътува с тях до Африка, да им разкаже за бразилските инструменти, идващи оттам и да им покаже ритъма, който те връща в началото на времената: перкусии. Момчета, момичета, чичовци, лели, баби хващат по някой инструмент, излязъл от шарената торба на времето и му се доверяват. Търсят ритъма, гледат всяко негово движение. Започват да свирят с него без страх, че ще сбъркат. Това все пак е урок на улицата, шоу, пренасяне в други свето

Когато неотдавна обявиха Мадарския конник за глобален символ на България , след месеци гласуване в мрежата, с талони и т.н., езическото у мен потрепна. Зарадвах се заради това, че не надделяха гасторономическите ни известности като киселото мляко, шопската салата, шарения боб и други пъстри манджи. Зарадвах се, че не е и Рилският манастир. Не знам защо, винаги са ме дразнели подобни масови "символи" - Айфеловата кула, Биг Бен, Статуята на свободата или Христос в Рио де Жанейро. Нашият Рилски манастир е нещо подобно. Да не говорим за розата, която се върти на толкова туристически борси като знак на страната ни. Зарадвах се и защото сме неопределен, неподреден, загадъчен народ, точно като в езическите времена. Носим си много от онова време. После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че " мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни ка

Пътят към Земен преди седмица. Когато истерията около евродоклада, черновите, версиите бележеше малък пик преди големите пикове. В това село, където живеят семейство щъркели, насред обедния пек по нищо не личеше, че на държавата "ще й бият дузпата" от бялата точка в Брюксел. Може би тук не знаят какво е "импийчмънт". Входът на вече изоставен и умълчан, бивш клуб или дискотека. По улиците няма почти никой. В малко заведение хапваме нормален обяд - двама души за 7 лв. Тишина и две прегладнели кучета. Само камиони сноват насам-натам и мътят уличния прахоляк като прахоляка, който се носи над държавата с прекалено многото лошотии, катастрофични новини, опозиционни пушилки. Дали тук им пука имал ли е Пламен Юруков досие или не? В Земен си реставрират камбанарията на прочутия манастир, чиято църква е като Боянската, но няма късмета да е "защипана" за яката на София. Правят и жилищна част към манастира, за да живне мястото и да бъде подходящо и за преспиване. Кол

Да тръгнем оттук: по малките, тесни, шарени, каменни улички. Цветя и фенери над главите ви. Невероятно шофиране по уличките, които са метър и половина-два. Туристите се "строяват" в колонка, когато се разминават с местните шофьори. А те са доста спокойни за условията, в които се движат. Това се вижда в пролуките, когато се измъкнете от лабиринта на уличките-тунели и искате да видите поне няколко къщи накуп. Смесицата от стилове идва оттам, че в града дълги години са живели заедно маври, християни и евреи. Толедо е бил религиозна столица на Испания. Късче от катедралата. Попаднахме там в ден, в който имаше ученически празник. Стотици деца бяха накацали като гълъбите по площада с букети и сладкиши в ръка. Беше невъзможно да се влезе вътре, затова снимах само отвън. Винаги са ме изкушавали статуите по подобни сгради. Да ги гледам една по една. Седящи с векове горе, като че ли си говорят. Любопитна ми е тази образност и символика. Хората в онези времена имали ли са време и наде