Бележки на Яна Боянова

Когато неотдавна обявиха Мадарския конник за глобален символ на България , след месеци гласуване в мрежата, с талони и т.н., езическото у мен потрепна. Зарадвах се заради това, че не надделяха гасторономическите ни известности като киселото мляко, шопската салата, шарения боб и други пъстри манджи. Зарадвах се, че не е и Рилският манастир. Не знам защо, винаги са ме дразнели подобни масови "символи" - Айфеловата кула, Биг Бен, Статуята на свободата или Христос в Рио де Жанейро. Нашият Рилски манастир е нещо подобно. Да не говорим за розата, която се върти на толкова туристически борси като знак на страната ни. Зарадвах се и защото сме неопределен, неподреден, загадъчен народ, точно като в езическите времена. Носим си много от онова време. После дойде кампанията на Вагабонд, която извести, че " мартеницата и мутрите са асоциациите на чужденците за България". Освежаваща антиреклама. Защото, както казва сред цигарения дим медийният корифей Георги Лозанов, с подобни ка

Пътят към Земен преди седмица. Когато истерията около евродоклада, черновите, версиите бележеше малък пик преди големите пикове. В това село, където живеят семейство щъркели, насред обедния пек по нищо не личеше, че на държавата "ще й бият дузпата" от бялата точка в Брюксел. Може би тук не знаят какво е "импийчмънт". Входът на вече изоставен и умълчан, бивш клуб или дискотека. По улиците няма почти никой. В малко заведение хапваме нормален обяд - двама души за 7 лв. Тишина и две прегладнели кучета. Само камиони сноват насам-натам и мътят уличния прахоляк като прахоляка, който се носи над държавата с прекалено многото лошотии, катастрофични новини, опозиционни пушилки. Дали тук им пука имал ли е Пламен Юруков досие или не? В Земен си реставрират камбанарията на прочутия манастир, чиято църква е като Боянската, но няма късмета да е "защипана" за яката на София. Правят и жилищна част към манастира, за да живне мястото и да бъде подходящо и за преспиване. Кол

Да тръгнем оттук: по малките, тесни, шарени, каменни улички. Цветя и фенери над главите ви. Невероятно шофиране по уличките, които са метър и половина-два. Туристите се "строяват" в колонка, когато се разминават с местните шофьори. А те са доста спокойни за условията, в които се движат. Това се вижда в пролуките, когато се измъкнете от лабиринта на уличките-тунели и искате да видите поне няколко къщи накуп. Смесицата от стилове идва оттам, че в града дълги години са живели заедно маври, християни и евреи. Толедо е бил религиозна столица на Испания. Късче от катедралата. Попаднахме там в ден, в който имаше ученически празник. Стотици деца бяха накацали като гълъбите по площада с букети и сладкиши в ръка. Беше невъзможно да се влезе вътре, затова снимах само отвън. Винаги са ме изкушавали статуите по подобни сгради. Да ги гледам една по една. Седящи с векове горе, като че ли си говорят. Любопитна ми е тази образност и символика. Хората в онези времена имали ли са време и наде

То съграждането на нещо общо започва от правилата, които хората поставят помежду си. Било двама души да поживеят заедно, било група адвокати да изчетат томове писания по дадено дело, било стоителите да построят етаж, било хлебарят да направи добър хляб, докато всички спим. Използвам тези елементарни примери, защото децата учат още "първите седем години", че "не се дъвчи с отворена уста", "на линейката се прави път" и "боклуците се хвърлят в кофата, а не през прозореца". Или поне нормалните родители разказват на децата си кое може, кое трябва, кое е недопустимо.  Днес на голяма част от населението правилата приличат по-скоро на комсомолска отживелица, отколкото на по-лесен начин да живееш с другите. Или ще запалиш цигара там, където не се пуши, или ще си хвърлиш бутилката от вода на магистралата, а тоалетната хартия - насред китна зелена полянка до пътя, която използваш като тоалетна. Или няма да си дупчиш билет, или ще караш без колан, или ще про

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени...  Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик. Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи,