Бележки на Яна Боянова

Да тръгнем оттук: по малките, тесни, шарени, каменни улички. Цветя и фенери над главите ви. Невероятно шофиране по уличките, които са метър и половина-два. Туристите се "строяват" в колонка, когато се разминават с местните шофьори. А те са доста спокойни за условията, в които се движат. Това се вижда в пролуките, когато се измъкнете от лабиринта на уличките-тунели и искате да видите поне няколко къщи накуп. Смесицата от стилове идва оттам, че в града дълги години са живели заедно маври, християни и евреи. Толедо е бил религиозна столица на Испания. Късче от катедралата. Попаднахме там в ден, в който имаше ученически празник. Стотици деца бяха накацали като гълъбите по площада с букети и сладкиши в ръка. Беше невъзможно да се влезе вътре, затова снимах само отвън. Винаги са ме изкушавали статуите по подобни сгради. Да ги гледам една по една. Седящи с векове горе, като че ли си говорят. Любопитна ми е тази образност и символика. Хората в онези времена имали ли са време и наде

То съграждането на нещо общо започва от правилата, които хората поставят помежду си. Било двама души да поживеят заедно, било група адвокати да изчетат томове писания по дадено дело, било стоителите да построят етаж, било хлебарят да направи добър хляб, докато всички спим. Използвам тези елементарни примери, защото децата учат още "първите седем години", че "не се дъвчи с отворена уста", "на линейката се прави път" и "боклуците се хвърлят в кофата, а не през прозореца". Или поне нормалните родители разказват на децата си кое може, кое трябва, кое е недопустимо.  Днес на голяма част от населението правилата приличат по-скоро на комсомолска отживелица, отколкото на по-лесен начин да живееш с другите. Или ще запалиш цигара там, където не се пуши, или ще си хвърлиш бутилката от вода на магистралата, а тоалетната хартия - насред китна зелена полянка до пътя, която използваш като тоалетна. Или няма да си дупчиш билет, или ще караш без колан, или ще про

Във фоайето на театъра в Хасково в единия ъгъл за две вечери успях да се полюбувам на десетина кукли. Потомците на Педя човек, Лакът брада. Но не съвсем. Кукли-уникати. Колкото повече ги гледаш, толкова повече се убеждаваш, че са уникати. Дрехите им - като излезли от раклата на прабабите. Косите - като боядисана слама, тук-там - по някоя вейчица вплетена. Шевици, бродерии, дантели. И всяка кукла си има лице, не прилича на никоя друга. Даже си помислих, че си има и възраст. Толкова различни бяха - едни замислени, други - усмихнати, трети - питащи, четвърти - търсещи, пети - изгубени...  Авторката е местна актриса - Силвия Предова. През деня беше на площада, маскирана като клоун, вечерта - до куклите, които скоро са поканени във Франция. Досега в България са ги показвали само в Пазарджик. Заговорихме се и Силвия ми разказа, че такива кукли се правят с тъга. Че материалите наистина излизат от раклите на нейните майка и баба, на хора от селото далеч на Дунава, откъдето си носи представи,

Красив, цветен, спокоен. С фонтани на ключови площади. И достатъчно, но ненатрапчиви табели за туристите. Подреден, уютен, диалогичен град. Повечето апартаменти нямат балкони. Ако не броим мястото за две саксии и вятърна въртележка. Много от прозорците са френски, до земята, с дървени капаци или щори. Това е един от най-шарените площади на града. Някога тук е имало карнавали и екзекуции. Сядаш да пиеш бира или кафе и погледаш фокусници, просяци, странници, много азиатци с фотоапарати. Аз видях жонгльор, който въртеше напоени с бензин огнени въженца. Нощният жимвот на Мадрид не е мит. Закусвалните за бързо хранене работят и след полунощ, сервират ти изцяло чаровни "индианци" от Южна Америка. Общността на латиносите тук продължава да се разраства. На всеки ъгъл името на улицата е изрисувано върху пано от керамични плочки с образи - кралици, тореадори, каквото се съдържа в името. Ресторантчетата и кафенетата са ретро, а там, където храната е вкусна и оценена от клиентите, по

"Ех, защо не е всеки ден 24-ти май". Така като децата, които някога обичахме първи юни, защото ни носеше особени придобивки, вероятно въздишат творците от всички цветове и поколения. Защото седмица преди датата, а особено в навечерието и около нея, вниманието към тях придобива истерични размери. Канят ги без пари на опера, дават им ордени, гощават ги с коктейли. Какво ли не се прави, тъй че родният творец да стане забележим, уникален, самобитен, заслужил, макар и за седмица на българското небе. Не че някога ще се класира в новините преди ритуалното разчленяване на тяло, изчезването на футболен бос или имунитета на Румен Петков, но... "В началото бе Брюксел". Понеже всичко вече започва от Брюксел. Там най-сетне, след като година и половина в парка Мини-Европа до погрешно изписаното име на България стоеше грозен бутон, който "отпушва" българския химн, бе поставен макет, разпознаваем за страната ни - Рилският манастир. После "Съхрани българското" из