Бележки на Яна Боянова

Шипка бе в представите ми от учебниците. Нямах образ за селище, повече връх, битки, опълченци, заглъхнало ехо от героизъм, който днес е малко или много музейно понятие. Приближавайки Шипка откъм Казанлък почти привечер, в сряда, когато времето съвсем се развали, видях първо златото върху куполите на храма "Рождество Христово" да свети върху сивата дреха на Балкана. Гледката е мистична. Днес Шипка е тихо място. Два интернет-клуба, едно кафене "Аспровалта", наречено така заради местните-каракачани-преселници в Гърция, пустеещи сгради, заключена галерия с великолепни скулптури-миниатюри на Христо Песев и картини на Радка Владева. Не бях чувала за тях, но подобни места са за това - да откриеш нещо или някого. Един клуб на пенсионера, една тъжна Чирпанлиева къща-музей с битовите следи от историята на шипценци. Един местен и познат на много българи "Tom Jones" - Иван Караиванов - пял Синатра, Елвис, Том Джоунс и какво ли още не години наред в софийските хотели и

Днес е денят, който прелива от размишления за националното, гордостта, символите. Задават се онези объркващи въпроси: коя е общата ни цел, кои са общите ни посоки, кои са общите ни знаци на памет. И всичко това би било естествено, ако не беше 2008-ма. Защото в 2008-ма националното, може би за съжаление, а може би - естествен ход на развитието, има все по-малко значение в биографията на отделния човек. Той все повече пътува, работи, живее някъде, където националностите са все по-невидими.  Националното е все повече вътрешно усещане и все по-малко външна показност. В този смисъл има ли значение колко знамена висят на този ден по балконите редом с прането, а утре се прибират отново в шкафа? Не е ли по-важно как всеки поотделно определя и зачита националното, ценните за него символи, които могат да бъдат далеч по-абстрактни от копринения трибагреник? Преди няколко години в една есенна вечер автобус с български танцьори, музиканти, спортисти и журналисти се измъкваше от лондонските задръств

Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни.  Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме.  Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си

Купувам мартеници в последния момент. Всяка година си казвам, че следващата ще го направя по-рано. Когато можеш да им се полюбуваш, без да се буташ, не на един крак. И да избереш. И всяка година първите сергии, които изплуват в началото на февруари, не ме привличат достатъчно, докато стане... потоп. Неудържимо е - има мартеница със Спайдърмен, има и мартеници, които са малки бижута . Сутрин на Поп-а още в 9 не се вижда нищо друго, освен сгъваемите щандове, отрупани в цвят. Гъсто наредени един до друг, а вятърът вее по-големите Пижовци и Пенди. Мартениците стават все по-смели, все по-шарени, все по-сериозно отдалечаващи се от семплия двуцветен оригинал. Все по-сериозно залитам към тези многоцветни варианти, но държа на онзи вълнен конец в естествен цвят, който е като нишка към миналото, към старото, към уюта да си представиш хиляди ръце, правили през годините... домашни мартеници. Става все по-трудно за кратко време да накупиш мартеници за всички близки души и сърца, защото производство

Някои хора дълго след смъртта си карат другите да си спомнят за тях. Така е и с Ванга , чиято къща в Петрич сега стягат за музей. Като малка прекарвах цели лета в този град. И никога не бях влизала в този дом. Помня го смътно в една от преките до пазара на открито и хората, които чакаха на опашка. Но дори не съм сигурна, че това е изцяло мой спомен, а не е обагрен от легендата около това място и тази жена. За която много са ми разказвали. Съвсем наскоро влязох в ремонтиращата се къща за пръв път. Странно е да видиш толкова вещи, които обикновено се "разотиват" с починалия и изчезват от видимия свят, по местата им, където са стояли с години. Странно е колко "живо" изглежда всичко: пръстта, останала по празните саксии, шарените възглавници, кристалната гарафа за вода, спрелите стенни часовници, иконите, изкуствените цветя. Е, описът на имуществото е по канцеларски стриктен и някои вещи, които няма да са част от музея, са прибрани и запечатани в тъмни чували, едно черн