Пропускане към основното съдържание

Публикации

Една удивителна история

"Имам една приятелка. Аз се обаждам на тази приятелка. Не говоря с нея за 5 години. Питам "Как е живот в България" и тя ми каже: "Аз имам една къща в един село. Никой не живее там. Ако ти искаш, можеш да ходиш." Така канадката Надя Счепара се озовава в самоковското село Рельово. Надя е красива и усмихната млада жена, с руса коса почти до кръста. Била е в Азия и в Африка - в Камбоджа и Мароко... Говори приличен български. Разказът й продължава така: "Аз заключвам телефон, купува билет, продавам моя пиано. Сега аз съм тук. " Намесва се Станимир Костов, художник, чийто път се пресича с българските пътеки на Надя. "Прекрасна история. Ние сме в кафе извън София. Решавам да си порисувам. Влиза Надя и отива на бара. Поръчва си вино. Помислих си: "Това момиче изглежда много добре, но със сигурност никога няма да си поговоря с нея. Скица след скица, тя идва с чаша вино и ме заговаря - "Мога ли да видя какво рисуваш? Аз идвам в България, за да ри

Африканският синдром

Помните ли... ако сте поне над 25 годишни, как събирахме в кашончета помощи за децата на братска Африка? Няма да забравя. Всеки трябваше да приготви дълготрайни храни, които да стигнат до гладуващите деца. Май бяха от Етиопия. Помня, че дадох буркан с лютеница, пакет с бисквити, шипков мармалад. Не знам как детският ми ум е разбрал това хранително послание, тази подадена отдалече милостиня от анонимни детски ръце. Но натрапчиво си спомням тези моменти, защото за втора поредна година в групата в детската градина раздават на всяко дете кашонче с благотворително събрани някъде в Германия играчки и лакомства, които да зарадват нашите деца. В кашончето има задължително: плюшена играчка, сладкиши, някаква занимателна игра. Унисекс - става и за момче, и за момиче.  Макар че миналата година ни се падна и яркочервен женски колан, обсипан с блещукащи камъчета, който не послужи на никого и... детска паста за зъби. Но нещата са грижливо подредени - моливчета, две тетрадки, скицник, желирани бонбон

Кофата като пътен знак

Многото лица и роли на кофите продължават да ме изумяват. След поредицата " Ценни кофи за боклук ", ето я и следващата находка. Привечер. "Опълченска" на голямото кръстовище със "Сливница". По средата на пътя, точно на светофара, стои кофа. Прикрива дупка. Огромна дупка. Отдалече кофата сигнализира за опасност. Добър като размери декор. Досега съм виждала: гума от кола, пръчки и клони, кашони - в ролята на известител за подмолностите на централни пътни отсечки в София. Освен всичко останало, кофата е удобна за онези шофьори, които си хвърлят през прозореца кутиите от цигари и други "дреболии". Хем избягваш дупката, хем кофата ти е под ръка. Днес е голям ден за пътищата/виж предишната публикация/. Евроначало на годината отвсякъде... Surreal, but nice!, както бе казал филмовият герой на Хю Грант от "Нотинг Хил ".

Виртуалните концесионери

Хора, зима е. Не забравяйте, че през зимата е нормално да вали сняг. Така каза шефът на Гражданската защита по радиото. Обичам зимата. Но започвам да се съмнявам, че София е моят град точно в този сезон.  Очевидно обитаваме паралелни реалности с фирмите-концесионери. Те били чистили неуморно. Според полицията, дала справка за почистващите машини, това съвсем не е така. За пореден път. "В 6.30 ч. тази сутрин е започнало почистването на спирките на градския транспорт. Екипите, ангажирани със снегопочистването, извършват трета обработка на улиците, по които се движи масовият градски транспорт", чета в БТА малко преди 10.  След като съм минала по глухия, празен като никога и заринат със сняг бул. "Драган Цанков" по една 20-сантиметрова партизанска пътечка на 4-метровия тротоар. Улицата пред детската градина беше като пред хижа в планината - паркираш и не знаеш дали ще излезеш след това. Кварталните улици на не много отдалечения ми от центъра квартал бяха неописуемо непо

Тръни през зимата

Харесвам тръни и бодили. Много са "чисти" в посланието си. Красиви в голотата си. Вярвам, че много тръни могат да се "опитомят". Тези на снимките от телефона ми са градски тръни. Със скреж. И на края на града, където ги видях, силуетите им са особено изразителни - на фона на мътното, сивкаво зимно небе и последните блокове. Снимките са от ръба на отиващата си година:)