Бележки на Яна Боянова

Добре ми е с филмовото лято. Старички филми, попрашасали, но пък носят познато усещане и като знаеш, че нещо си струва, го гледаш и за 12-ти път. Ето, извадиха "Кръстникът", "Извънземното", класики като "Редник Райън" и... други ленти като "Рикошет" и "Брилянтин", в които прическите на жените носят мириса на 70-те и 80-те, блузите са с огромни подплънки, а екшъните ти се струват визуално примитивни. Но лятото свършва и над ефира надвисва сянката на риалити-напрежението. В средата на септември към политическия предизборен риалити сезон ще се влеят с нови сили новите скъпи комерсиални продукции, а пийпълметрията ще отчита всеки милиметър преднина, т.е. всеки зрител и половина повече в сметката на големите телевизии. Билбордовете вече подгряват публиката. "Пълна промяна" срещу още един "Сървайвър". Ще излязат и нова порция игри като "Това го знае всяко хлапе". Някои от игрите-ветерани ще останат. Но едно е важ

Едно от нещата, които определят българското битие, са опашките. Въпреки, че много от тях са минало, някои са естествен начин да се похарчат ценни минути и днес. Останали са ми две-три сметки, които плащам на ръка. И ги плащам веднъж на два-три месеца. Заради опашките и особената фамилиарност, която носят. В един "модерен" център за услуги, който ми е на път, с няколко каси за различните сметки, сутринта започва със скърцането на матричен принтер. Подреждат се първите ранобудни пенсионери. Един държи бележка за 3.17, друг- за 7.25. С напредването на сутринта опашката става шарена и се оформят няколко "лъча". Бързащите за работа също прескачат да отметнат някой и друг дълг. Тук започва приключението. Защото хората с повече свободно време носят бележки с имената на неколцина съседи. Така всички чуваме колко вода има да плаща Лидия и дали Михаил е натрупал повече от една сметка. Листчета с имена на други абонати носи почти всеки пети. За някои - само се проверява, без д

Декари, кактуси и пари. Ключови думи за една епопея. Епопеите не били само с привкус на минало. Един такъв съвременен сюжет бе съживен отново и няма изгледи да приключи скоро. Дългогодишният спор между Софийския университет и Министерството на културата за Ботаническата градина в комплекса "Двореца" в Балчик навлезе във фазата "откровена медийна война". За да се следи този спор е нужна известна изкусност, но ето как се развива той в последните дни и седмици. Първо проф. Боян Биолчев призова чрез "Труд": "Ламбо, обади се!" . Последва обаче не точно обаждане, а решение на правителството за права на управление върху имотите, с което според академичната гилдия, министърът финтира съдебните решения в полза на университета. В момента делата между двете институции са 13! И те се замерват с изпълнителни листове и фактури. Стефан Данаилов обясни, че ходил при Биолчев още юни , с проектоспоразумение в джоба, обаче... нищо не се получило. Сега според едни в

Писателят Илия Троянов, който работи с няколко езика, ми сподели, че в нито един от тях не среща толкова умалителни в ежедневната реч, колкото в българския. Той идва тук веднъж годишно и въпреки това му прави впечатление, че делникът на българите е изпъстрен с умалителни. И като се замислих, май е вярно. Като започнем с "да пийнем по кафенце с нещо сладичко" гастрономическият речник на българите изобилства от умалителни: "биричка", "картофки със сиренце", малка минерална водичка, да хапнем "рибка". "Салатка и ракийка". Седим "на слънчице", пушим по "цигарка", а на някой му се ражда "бебче". Преди празник се отбиваме за "цветенце", а в църквата палим "свещичка". Гледаме някое симпатично "филмче", а за морето резервираме "малко хотелче". Паркираме по "малките улички", а като се затопли, на балкона изнасяме "пластмасови столчета". Като ни стегне шапка

Доста години живях в "Люлин", в т.нар. периферия на града и то много преди да се заговори за "спалните на София", т.е. за българския еквивалент на западните предградия. Тогава "Люлин" беше наистина края, на запад и север се виждаше софийското поле, а от нашия балкон - табелата, че свършва София. Съседният блок, най-най последният преди да започне полето, носеше прозвището "милиционерския", заради многото ведомствени жилища. И на партера на този блок в първите демократични години се появи малко квартално кафене, което за онова време направо изглеждаше луксозно. Гледащо на запад, с дървена дограма, която на фона на тухлената фасада на блока стоеше много добре. Мястото беше особено хубаво вечер - пиеш бира, а насреща си залязва кротко слънцето, малко автомобилен шум от близкия булевард и шепа добри приятели. Пред погледа ти - нищо, освен полето. А като се стъмни съвсем, те обгражда пълен мрак като на село. Затова му викахме "кафене на края на в