19 юли, 2013

молитва за елена

Не съм писала тук отдавна. Въпреки изобилния материал - в държава като нашата може да се пише денонощно. Това, което ме извади от сладката безтегловност на майчинството, е случка от новините. Поредната катастрофа, равнозначна на поредно безумие и варварско посегателство над живота. Катастрофите в новините са много, лицата на жертвите за секунди проблясват и изчезват в един последен публичен образ. Каква ирония - да си отидеш от света през новините, завлечен от вихъра на ежеминутно обновяващата се информация.

В случая с пияния шофьор, който връхлетя върху 12 души на спирка на "Цариградско шосе"и "не можел да върне случилото се назад", си отиде лъчезарната Станислава, а малката шестгодишна Елена, изпадна в кома. Вместо да играе в някоя градинка и да вика колкото й глас държи, защото е дете и се радва на живота, тя лежи тихо и неподвижно, а родителите й "виждат" и си представят смъртта милион пъти, всяка минута. Защото комата е мост между живота и смъртта.

Сега шумът от площадите е толкова силен и креслив, а протестиращите срещу правителството и срещу първите протестиращи - толкова концентрирани в сценографията на протеста и неговото медийно отразяване, че човек се чуди има ли място в публичното пространство за други чувства, освен гняв, безплатна омраза и контра омраза и може ли трагедията на едно семейство да "надвика" свирките на протеста. В едно нормално общество подобна катастрофа би пробудила освен дискусия за безопасността на пътя и една скрита чувствителност, каквато обикновено общественият живот не предполага. Вместо това, ние се скарахме дали има нужда от сайт и благотворителна кампания за подпомагане на момиченцето. 

Забелязали ли сте, че у нас всичко преминава през спиралата на караницата, на спора, на скандала? Ние не можем като нормални хора да поговорим и да се разберем. Ние викаме. Дори когато смъртта е на прага. Вместо да концентрираме енергията си върху зловещата катастрофа, която като една от многото, ежедневно прекъсва по няколко живота, ние се вълнуваме от толкова преходни политически неща. Не можеше ли гражданското съзнание, което доведе хората с малките им деца на площада, да обработи многогласно и това - безумието, което става всеки ден по пътищата? Можехме ли да се обединим в подкрепа на живота, да проведем един протест в защита на децата, които стават жертви на шофьорския бабаитлък ? Един протест, провокиран от безпомощността на малката Елена и нейната тъжна битка за живот? Нима това е по-маловажна кауза? Защо не успяхме след катастрофата поне за ден, поне за час, да излезем от хипнозата на протеста, интригите, тефтерчетата и да забравим този "пълнеж", който замества истинския живот, а в истинския живот безотговорни хора всеки ден убиват други... с колите си.

В заглавието на последната си публикация видях думата "молитва". В сегашната записах същото, неумишлено, съвсем случайно, докато мислех рано сутринта в просъница какъв текст да напиша. И това е най-важното, което обществото пропуска - има мигове, в които трябва да се помолим. Дори невярващите. Молитвата е състояние на кротост и отърсване от делничните страсти, преминаване в по-изчистено ниво на мисълта.

Да се помолим за Елена и да забравим за площадните  и политическите постановки. Да изразим нашето желание Елена да живее и да надвие случилото се - много по-страшно от което и да е политическо назначение. Ако трябва малко да помълчим - мълчанието може да бъде форма на протест и молитва едновременно. Но да направим нещо за едно дете, което освен от лекарска грижа и всеотдайност, има нужда от нашата мисъл и нашата закрила. Да спасим Елена и после държавата.